Как да имплантирате идея в нечия глава?

Цял живот сме обект на невъзпитани хора, които не могат да се въздържат нито в коментарите си нито с въпросите си. Те непрекъснато ни ръчкат да си кажем, непрекъснато изискват да им бъде споделено до границата на неприличното и абсурдното и ние непрекъснато трябва или да удовлетворяваме този техен нагон за контрол или да се въвличаме в конфликти с тях. И защо се стига до това? Защото болнави връзки с такъв характер не могат да бъдат прерязани в близкия кръг. Това не са хора, които можем с лека ръка да пренебрегнем или с които да не общуваме. Тоест тяхното отклонение ни се налага принудително и резултатът е неприятен. Чувала съм хора да се оплакват от такова нещо и казвам съвсем откровено, че дори отстрани изглежда адски неприятно. По-лошо, възпитава в онези, които са подложени на постоянен разпит тревога, но и дресира автоматизъм да отговарят на всевъзможни тъпи въпроси. Впоследствие този автоматизъм се прехвърля към въпроси зададени от всякакви хора. Те произвеждат тази автоматична реакция, защото са привикнали да отговарят за всичко и защото знаят, че ако не отговарят ще бъдат наказвани. Това приятно ли изглежда? Това полезно ли е за разпитваните? Не. Не е. Адски вредно е и им пречи да се защитават, когато това е необходимо.

И сега да се обърнем към съвремието. В момента има стотици, ако не са и хиляди, видеа, които учат своите зрители как да проникват през бариерите на останалите. Менторите препоръчват изреченията да започват с конкретни фрази, говоренето да е форматирано по такъв начин, че да бъде поднасян и предизвикван събеседника да говори. Тоест в момента се възпитава многохилядна вълна от лукавци, които ще общуват тенденциозно с цел да измъкнат информация. И на мен ми се иска да обърна внимание на това какви качества се отглеждат в добрте зрители и какъв ще бъде резултата. 

На първо място какви качества и каква представа за света възпитават тези усърдни и умни, в това няма спор, ментори. Светът представен така е една пързалка, по която се катери трудно, а се сурваш лесно, и за да си успешен и да можеш да се катериш нагоре трябва да притежаваш умения и качества за общуване. Да можеш да извлечеш информация от другите за техните планове и така да устроиш за себе си по-добри и винаги по-силни позиции. Но хората не си разказват всичко доброволно, защото всеки има свои лични впечатления и планове. Не бъдете наивни, казват менторите, да си добродушен и любезен е проява на наивност. Вие трябва така да общувате, че хората сами да ви разказват тайните си. И веднага следват примерите как да започне изречението и къде да спре, за да се почувства другия принуден да си каже всичко. Идват препоръките как да му внедрите в съзнанието концепция, как да го тласнете към споделяне на лични неща и как да го подхлъзнете да изпитва към вас доверие. И всичко това без да е необхоимо да го заплашвате, биете, тормозите и измъчвате. Как ви звучи всичко това? Подхлъзване, внушаване, манипулиране, тласкане, внедряване, прикрита принуда. Защото не искате да се премине към директна принуда под каквато и форма да дойде тя. 

Всичко това е съвсем нормално в света на куките и специалните труженици, защото на тях това им е работата. Това са учили и това работят. Няма нищо страшно - ако искат да научат нещо ще го научат. Наистина няма нищо страшно в това. Не можете да ги спрете. Да го повторим ли? Не можете да спрете един специалист от това да проникне до информацията, която търси особено, когато разработва нормален обикновен човек. Точка. 

И няма видео, което да ви подготви за всички номера, които ще бъдат приложени. Точка. Нещата са много прости. Не можете да надиграете трениран специалист, а ако му се запънете най-много да станете обект на цял екип от тренирани специалисти. 

Да се върнем на нормалния човек, който не е "специалист" и се чувства много впечатлен от тези видеа. На първо място поставяме бележката, че такива видеа ще бъдат предмет на интерес основно от хора, които имат нуждата от такива техники. Или казано съвсем директно аудиторията на тези видеа е съставена от интриганти, манипулатори, хора, които симулират персона, хора с фалшив социален образ, хора търсещи да компенсират недостиг, емоционално компрометирани хора и всякакъв вид индивиди, които искат да компенсират социална, финансова и психологическа немощ. То е по условие, ако интересът не е професионален, 

И какво имам предвид под "професионален интерес" - ами много просто. Това са психолози, теоретици, писатели, творци разгадаващи някой персонаж, режисьори, лекари и разбира се "специални" кадри. Всички останали, които гледат и нямат "професионален" ангажимент с темата са податливи на самовнушението, че искат да бъдат не казионни, а големи манипулатори. Тоест от една страна имаме вътрешна самооценка, че човекът вече е манипулатор и на второ място имаме желанието да стане по-добър манипулатор. Тоест ние имаме стремеж към осъвършенстване на умението да въртиш другите хора на малкия си пръст съвсем умишлино. Ние имаме стремеж към лукавство, лъжа, измама, грабеж на идеи или информация, замаскирана принуда, незачитане на правата на другия, отсъствие на уважение, тревожно занижена емпатия, доминация. Това се явява манифестация на претенция за собствената значимост, себичност, егоизъм, садизъм предполагащ и наличието на мазохизъм, често алчност, често страх, дълбоко вкоренени слабости, неовладян и некултивиран свръхаз, несигурност, мързел или обикновена психо-дисфункция от какъвто и да било вид.  

Когато казвам, че садизмът предполага поне частично присъствие и на мазохизъм това твърде често е така. През времето, в което не причинявам страдание, твърде често изпитвам страдание. И тъкмо това, което изпитвам е причината да причинявам страдание. Тези двете са много опасна и отровна двойка. човек, който изпитва страдание може да не посегне към причиняване на страдание, но човек, който причинява страдание обикновено има оправдателни моменти, в които си припомня защо е такъв, какъвто е. Или иначе казано стреми се към собственото страдание.

Как да имплантирате идея в нечия глава... А защо трябва да я имплантирате? За да ви е по-лесно, по-изгодно, по-удобно, да спечелите власт, да добиете ресурс, да спечелите пари, да спестите пари, да се домогнете до някого, да се издигнете кариерно. Има много отговори на този въпрос и повечето са свързани с личната изгода. Тоест всички, които ще се опитат да се научат как да бъдат "по-успешни" в манипулирането на останалите изграждат едни красиви, безценни качества. И нека се върнем на предпоставката: Живеем в свят опасен, хлъзгав, динамичен, несигурен и в него не се котират хора, които не биха си позволили такова поведение. 

Ето още един блестящ съвет. Не бъдете любезни. За да владеете хората в едно помещение не бъдете любезни. Доброто отношение ще олекоти присъствието ви. Да задълбочим ли това съждение? Много е трудно, времеемко и скъпо да накарате някой да ви обича. Най-късият път към подчинение е страха. Влизате, правите за посмешище някой незначителен герой и приковавате вниманието върху себе си като силен, доминиращ, водещ и опасен човек. Никой няма да си позволи да своеволничи с вас, защото той вече знае какво ще му се случи. 

Какъв е резултата, когато възпитаваме повече на брой такива хора? Ами получаваме още по-свирепа и агресивна среда, по-ниска култура, по-нисък толеранс и почтителност към другите, незачитане на правата на останалите като равни, манифестация на проблеми със собственото его, алчност, жестокост и т.н. Средата става още по-опасна, хората безпардонни, обществото подвластно на ниски страсти. Помислете над тези неща, когато се учите как изкуствено да накарате някой да ви хареса или се опитвате да "имплантирате" своя идея някъде, или искате да изкопчите информация разпитвайки тарикатски. Представете си колко приятно ще ви стане ако се окаже, че другят отсреща се е учил от по-добри майстори и ви пързаля напред-назад за лично забавление. 

В това отношение маймуните силно ни превъзхождат. Те изграждат отношенията си на базата на сътрудничество. Дори да се скарат бързо търсят начин да се помирят и помагат на другите в очакване, че когато изпаднат в нужда ще им се помогне. Или казано просто те спазват едно от най-важните правила: Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб.

Сблъсък с новия конструкт е вледеняващ

Някога много отдавна, когато бяхме деца, възрастните ни подкачаха, че не знаем едно или друго, а още певече ни подкачаха как така не разбираме руските вицове. Съвсем вярно е това. Така беше. Пуснат по радиото някоя песен или класическо произведение и моментално някой те заковава. "Кой пее?", "Кой е автора" и т.н. англиски, френски, американски песни и класически автори. И ние за да не се чувстваме неловко стараехме се да ги запомним. В други моменти, необяснимо често, в разговор за книги и автори хвърчаха фрази като "не си чел Маркес?! Сега ще кажеш, че и "Каренина" не си чел" и ти кога от срам кога от любопитство четеш. Защото родителите ни бяха четящи хора, защото и техните родители бяха четящи хора. А впоследствие и ние станахме четящи хора, защото ни хареса. И огромен брой от по-възрастните бяха не просто начетени, но химици, физици, математици, биолози, библиотекари и т.н. с наострени познания в областта си.

Аз съм звъняла в 10 часа вечерта с елементарния въпрос защо дифтерия е най-масово срещаната форма на водорода, а не е протия. Прочетох го в учебника за 7-ми клас и не можах да си измисля сама защо е така и моята леля химик съвсем просто и ясно обясни защо, което отприщи прекрасен разговор. Аз съм била на 35, тя е била на 55 да кажем. Наистина не е проблема в това, че сте забравили нещо, че не помните сюжета на важно произведение четено твърде отдавна. Не е проблем ако не се сетите на мига, когато ви сръчкат. Минало е време, не е било на дневен ред, забравили сте. Това не е приятно, но не е беда. Бедата може да се зароди в общото отношение към заобиколящият свят. А именно "не ме интересува". 

Срещам млади хора, които носят на челото си татуировка "не ме интересува", защото ги интересуват по-важни неща. Повечето ги вълнува основно личностното им развитие, каквото и да означава това. Аз като един древен човек не разбирам как едното замества другото и по какъв начин стоят отделени. Има се предвид общата култура за най-ключовото от миналото и общата култура за най-ключовото от настоящето. Тези двете никога не е трябвало да изпадат в конфликт, но ето, че са. Пропорциите на пропастта са значителни, незаобиколяеми. 

Смеем се с някой друг древен човек, че по радиото е пусната песен на Сузи Куатро, защото онова време се отдалечава неумолимо бързо. Защото не става въпрос само за отмиването на този дискурс, а защото в новите хора няма любопитство. Давам примери с музика и изкуство, което е много хлъзгаво. Някой би могъл да ме попита дали съм запозната с изпълнение на прима балерина от Болшой театър през 1971 г. и аз няма да мога да отговоря, защото не съм успяла да се простра чак до там. Нито ще мога да назова и разпозная ключово произведение от Ла скала или от Бродуей, но все нещичко зная. Все нещичко съм чула, видяла, прочела. Да бях имала късмета да съм ходила на тези места вероятно нямаше да забравя изживяването. Защото със сигурност, когато през 1952 "Singing in the rain" е заснет още не съм била явена на този свят, а благодарение на технологиите ето, че съм го гледала. Тоест, никой не иска един човек да знае всичко, но излиза, че сега е премината една граница на скъсване с онова, което е преди мен, преди днешният ден, не е било, не ме интересува и не си заслужава. Това е смразяващо.

Поне нещо на Бетовен, на Моцарт? Шопен, Дебюси? Луис Армстронг? Елла? Битълс... Поне един? А Мечо пух или Пипи...

Тоест алитерации, препратки, метафори - всичко, което може да се опитва да борави със символика от това тъмно минало ще остане напълно неразбираема. Например ако кажете "Защото колкото повече вали толкова повече вали" тази фраза виси във въздуха незакачена никъде и следва логичният въпрос "А защо да вали повече колкото повече вали?" 

На два пъти ми се случва да разговарям с млади хора, които не са чували за неволята. Единият се опита да си преведе думата от "non voglio" и изведе някакъв опит за "неискане". А другият се опита да я изведе от "воля" и я докара до "липса на воля". И реално липсата на воля и не искането се реализират. И двамата са прави. Смисълът на думата се е променил по отношение на самият себе си.

Наистина не става въпрос за знаенето на всичко, а за отношение към съществуващото, заобикалящото и вътрешния свят. Ако нещо си забравил, нещо не знаеш пък полюбопитствай. Няма любопитство, информацията за всичко старо не е ценна, не е конвертируема и съвсем респективно намаленият когнитивен капацитет започва да осмисля себе си като единствено валиден. Аз съм длъжна да призная, че въпросът "защо мислиш, че си прав?" води до постоянно задаване на въпроси към себе си и към заобикалящата среда. И ако поне някакъв опит е направен да се търсят отговори там вече нещо се случва. 

 кадърът кореспондира на част от текста

Ако приемем, че новият социален конструкт постига този ефект целенасочено тогава следва да допуснем, че по този начин той се подготвя за радикална подмяна. Нещо, което се намира на границата между "не е било" и "не ме интересува". Ако това не е субективно впечатление, а реалност тези двете мият дъската и я подготвят за следващ етап. В него научните фантасти са ви предложили безкрай от хипотези какво може да последва и бъдете сигурни, че обещанието за утопизъм звучи пресилено. Никоя положителна концепция не започва със заличаване на осъзнаването и осмислянето на битието. Лишен от перспективата на миналото и опита разумът се сблъсква с изобретяването на всичко отначало. 

А ако приемем, че наблюдаваното е временно явление, което аз несъмнено се надявам да е истина, тогава говорим за ограбване на вълни и поколения от хора от богатството, което културата може да им даде. За тях тя завинаги ще остане едно погранично и неосмислено явление и те ще напълнят вакуума с какво ли не ново и неизтествано от времето проявление на културата и изкуството. Което веднага се докосва до концептуалното проявление на постмодернизма, за което сме говорили и което за мен е форма на енигма, защото по друг начин сме учили изграждането на устойчива ценностна система. В смисъл това, което психологията ни е преподала като установена база изисква градация в стойността, важността и магнитута на отделните дайствия. И ако всичко се изравнява тогава всичко става плаващо. Това е много интересна концепция и аз все още търся основания да я потвърдя или отхвърля.    

Например в стар стил ние сме възпитани, когато по-възрастен говори, дори да не сме съгласни да отстъпим. Разбира се, че ако има нещо драстично в поведението този по-възрастен човек или смисъла на случващото се значението на дискурса се променя и отпада правилото за възраст. Това е норматива, за който говоря. Той тръгва от предпоставки, които могат да бъдат отменяни само при повишаване на залога. Без тази градация се отменя концепцията за възпитание. И тя твърде често дори на пръв поглед изглежда отменена. 

Странно изглежда да тръгнеш от Фюрелизата и да стигнеш до фундамента на разума, но обърнете внимание, че все по-често се говори за нарушаване на когнитивния капацитет, за когнитивен дисонанс и за инфантилизиране. Тези неща звучат страховледеняващо и се предлагат в пакет с една ярка, незаобиколяема концепция, че "нищо не е такова каквото са ни казвали". Непрекъснатото повтаряне, че историята е пренаписана и всичко, което ни е казано е свободно съчинение е централен удар по разбирането за взаимовръзка между явленията. Имам баща, той е имал баща, той също е имал баща, ама там един от тях не е както това, което. Буквално. Преди него какво? Не е ли имало друг баща? Ето по този начин изглеждат анализите за пренаписването. Там в миналото има един баща, който не е бил точно баща, ами предстои да разберем истината.

Пулпа готова да приеме всякаква форма

Мнозина знаят, че за изработването на изделия от хартия се използва дървесен материал. Дървесината се смила на каша, избелва се, а след това се мели на още по-ситно в зависимост от това какво изделие ще бъде изработено от нея. Добавят се лепила и се образува пулпа. При изработката на гофрирани листове за кашони се прескача избелването, а при изработката на цветни хартии се добавят пигменти.  Така добитата пулпа вече пигментирана, смесена с лепила, смоли и други съставки е готова за работа. Тук искам да вметна, че по същият начин се обработва рециклираната хартия, което не я прави с абсолютно нищо по-скъпа, напротив, рециклираният продукт може да има примеси от допълнителни материали и химикали и следва да е по-евтин. тоест всичко, което е еко и рециклирано не следва да е по-скъпо. Помислете за какво изместване на смисъла говорим. Обикновено пулпата от рециклирани материали е с по-едрозърнеста структура и от нея се изработват по-малко прецизни изделия. 

Хартия може да бъде направена от огромен брой материали и ще изброя само някои. Памук, коноп, лен, ориз, бамбук и безкраен брой треви, храсти и дървета и всички възможни смеси помежду им. Така например в рецептурника на Фабриано за хартията Тициано съдържанието на памук е повишено и затова се води, че това е памучна хартия. През началото на 20-ти век по време на голямата депресия в Америка има бум на печатането на вестници и за хартията се използват колосални количества памук. По това време американските вестникари поглъщат такива количества вестникарска хартия, че изкупуват цялото производство на памук на Испания, Франция и Италия. Изкупуват остатъци от памучен текстил и текстилни изделия на старо. Има записи от корабни дневници и слухове съвсем респективно, че глада за памучни такъни е бил толкова голям, че американските кораби са товарили дори в Египет платнища от мумифицираните тела. Старателно претърсени, размотани и откарани в Америка за производството на вестници. Това е началото на 20-ти век и можете да си представите до каква степен от тогава до сега се е увеличило значението на пулпата за добив на хартии. До тук с естеството на материала наречен пулпа. 

Нашето общество в момента се намира в състояние подобно на пулпата. На практика това се вижда в целия свят. До такава степен са общовалидни амбивалентните стойности, че анализа на постмодернизма като изравняване в хоризонтална посока на всички ценности вече не може дори да опише това, което се случва. С Гергана Пирозова можете да проведете съдържателен разговор на тази тема и когато се разкрие гледка към промяната на вектора в координатната система ще видите колко лесно е да добиеш социалната пулпа. В постмодернизма всички категории са равностойни по тежест и сила. Струва ми се, че и преди съм го коментирала. Добро, зло, злорадство, ненавист, добротетели - всички те предизвикват една и съща по сила реакция. Това беше постигнато посредством медиаторите, наслоените ключови смисли и думи, посредством създаването на когнитивен дисонанс. Огромна част от хората или не тълкуват правилно това, което наблюдават или въобще не разбират какво се случва. Не разбират смисъла на думите или заложените зад тях конструкти. Заринати са от разнопосочни, разнолики, неразбираеми, нетълкуеми смисли и всички мисли и реакции се превръщат в една пулпа - една каша, която е непребродима, неподредима, невъзможна за осмисляне. Непосилна за повечето. От тази социална, интелектуална, когнитивна пулпа можете да произведете каквото пожелаете. Ние наистина се намираме в преломен момент и от тук насетне може да се поеме във всевъзможни посоки, защото вътре в пулпата има от всичко по много.

Наблюдавам и в себе си и в мнозина други съсредоточаване на вниманието над ценностите, морала, нравствеността. Едни хора говорят за християнските ценности, други за традиционните ценности, трети за старите ценности, новите и т.н. И резултатът е, че ние също ставаме част от хаоса като потъваме вътре в него. Хлътваме в морето от безумия и никой не обръща внимание на съжденията ни. Но искам да обърна внимание на нещо много важно. Следва да се внимава какво означава морала и какво се вгражда в смисъла на нравствеността. Виждате ли, всички сме резултат от времето си. Днес е модерно да не се яде месо. Днес има фруктарианци, зелени, еко активисти и всички те говорят за ценности, морал и нравственост. Тоест те приписват на маргинализираните си разбирания универсален характер. И това отново е в следствие на пулпата, която мисли себе си като "универсализирана", а всъщност е по-маргинализирана от всякога. Един голям подарък от глобализма. Някои твърдят, че глобализма си отива, аз не съм много сигурна. Виждам прекрасни предпоставки за цялостна подмана на химията на мисленето въобще. Разбирате ли, иска се голям инат да устоиш на съблазънта да бъдеш в унисон с всички останали. Царски инат, в стар стил.

Но искам да се върна на маргинализираната представа за морал. Вижте как звучи следното:

"Хората трябва да бъдат морални. Не трябва да убиват животинките, за да се хранят с тях и трябва да пазят природата. ... Рибата не е месо." 

Тоест тук са смесени категории и смисли. Пазенето на природата е въпрос на възпитание и култура, а не на морал. И обърнете внимание - най-много природата бива замърсявана от огромните корпорации и заводи, които изхвърлят в реките химикали, произвеждат опаковки в разхищаващи пропорции, произвеждат продукти, които могат да бъдат опаковани по-скромно и никой не смее да им каже копче. Обикновеният човек от друга страна усеща, че нещо не е в ред и трупа същите тези опаковки на големи купчини. Навират му в лицето, че е замърсител и му вменяват вина, която не е негова, защото не той е проектирал тези опаковки и не той е построил тази система на пренасищане с излишен материал. И не той налага мода да се произвеждат нетрайни устройства. Той е принудително замесен. Социалният му престиж ще бъде накърнен ако поиска продукта завит в промазана хартия. Човек става смешен ако използва бурканите, а не ги изхвърля.Той изглежда жалък, ако щади ресурсите.

Вие, които ще оправите тази кочина някой ден. Необходимо е да изчистите понятията, да ги подредите в правилния им ред и да тиражирате правилните смисли. Това е едно много добро начало. 

Ето още един пример. Някой е видял ферма, в която животните живеят в клетки и никога не излизат. Защо? Ами защото непрекъснато са под контрол. Защото за да излезе сметката трябва непрекъснато да млекодават, да им се бият лекарства, клетките им да отговарят на определни изисквания, да се води дневник на излизанията и т.н. Някой така се е олял с регулациите, че животните не напускат клетката. И естественият извод веднага идва. Не яжте месо, мляко, масло, сирене, кашкавал, яйца и т.н., защото това причинява страдание на животните. Заради вас ги държат в клетки. Фруктарианците ще кажат" тези моркови са били убити", а попът в черквата казва "рибата не е месо", за да не се изнервят хората прекалено от постите. Не! Не! Поправете регулациите! Оставете животните да бъдат животни, пуснете ги да дишат! Дайте на животновъдите повече свобода!

Ако оставите на индивидите да правят предложения какво е нравственост голяма част от тях няма да могат да дадат определение. Затова имаме специалисти, учени, професори, доценти и бог знае още какви нещастни души занимаващи се с наука и мислене. И тях направиха на маймуни да се чудят какви доводи да приведат, че да защитават абсурдни тези. И те бяха вкарани в пулпата и сериозна част от тях загубиха всякаква възможност да бъдат определяни като истински интелектуалци. Но за тях друг път. 

Пулпата е преносител на объркани смисли - частни и малцинствени интерпретации на смисъла на морала и нравствеността. Пулпата не може сама да се измъкне от това блато както не се е и натикала сама в него. Необходимо е централизирано решение каква ще бъде посоката и изчистване на смислите там, където те са замъглени. Няма как единици да убедят стотици, че понятията се разглеждат превратно според личния интерес. Особено много ме обърква склонноста на хората, необяснимо масово е, да наричат представителите на човешкия биологичен вид "вируси". Това грозно и нелепо внушение бе наслагвано в продължение на десетки години с една единствена цел - удар по стойността на човешкия живот. Не, вие не сте вируси и никой няма право да се отнася към вас по този начин. Как може някой да възприеме тази идея за валидна? Нима котката, която ражда по 8 малки на година и е вечно гладна, себична и нахална не е това, което е, защото природата я е създала такава? Не е ли котката невъобразимо красива? Не е ли тя също така полезен пазач на къщата? Не е ли котката едно достойно същество? Едно прелестно творение? Нима бихте нарекли котките вируси? На какво отгоре наричате хората вируси? Не съзирате ли скритият смисъл на това внушение? Почти няма човек, който да не е станал преносител на тази глупост. И всички те са готови да спорят с пяна на устата, че планетата е презаселена, хората вируси. Как можаха да допуснат това да им бъде вменено? 

Ще припомня един пример за стойността на човешкия живот. В златните времена на буйно развиващата се американска мечта, 50-те до 80-те години на 20 век, производителите на автомобили Форд пускат в обръщение модел с дефект в ауспуха. След установяване на възникнали проблеми и злощастия с жертви срещу Форд са заведени редица дела и фирмата се съгласява да изплати обезшетения за загиналите. Но изниква едно затруднение да се установи колко пари следва да бъдат платени за всеки един загинал. Тогава Форд взимат нещата в свои ръце и наемат експерти, които да изчислят стойността на човешкия живот. По това време тя е измерена и представена като равняваща се приблизително на 160 000 долара. И това е сумата, която Форд изплаща като обезщетение. Преди петнайсет, може би двайсет години американски сенатор беше подведен под отговорност за одобряването и пускането на пазара на лекарство, което е увредило здравето на хиляди. След разследване и изслушване на всички страни му бе наложена глоба, и тук преразказвам по приблизителни спомени, от около 110 000 долара, което определяше щетата над човешкия живот в размер на 0.90 цента. Тоест в началото на 21 век стойността на човешкия живот рязко спадна за да стигнем до днес, когато стойността на човешкия живот вече се приравнява на тази на вирусите. Тя е с минусова стойност, тя не е обезценена до 0.20 цента, тя вече е един прогресивно растящ негатив в представите на хората. 

Може би трябва това да се постави в скоба, но то е ключово важно за пулпата. Тя оценява себе си като незаслужаваща да живее, а същевременно ламти за все повече от благата облечени в лъскави опаковки. Не е никак случайно, че ни пласираха темите с канибализма. Провериха какви ще бъдат реакциите и интересно спряха до там. Дори на тях това им се струва твърде болно и засега излишно, защото се оказва, че части от пулпата са готови да тръгнат дори в тази посока.    

За житните кълнове и някои други концепции - Хапни си тревица да ти е мирна главица!

Преди няколко месеца сложих житни семена да стават на кълнове и така се случи, че се видях с животновъди. Питах ги защо през зимата не дават на овцете прясни и покълнали стръкове и те мигновено ми отговориха:

- Защото овцете са бременни и абортират от житните кълнове. Абортират също така и от мухлясало жито.

Така ми обясниха и разбира се разказаха и подробности. Когато се прибрах погледах кълновете и реших да ги изхвърля. Изсипах ги на земята за да ги изядят птиците. В крайна сметка не всичко, което чуваме е задължително да е истина, но нека поне птиците изядат житото. Вярно, покълнало е, но когато са гладни ще му се зарадват. 

Нищо подобно. Вече е зима, храната е оскъдна и покълналото жито трети месец стои на цимента. Нито го ядат насекомите, нито го искат птиците. Не го искат и мишките. Никой не го иска това покълнало жито, което предизвиква няколко ключови въпроса:

На първо място може би това е защитен механизъм на семената. За да може да оцелее житното семенце бърза да покълне и стои в почвата покълнало за да не го закачат насекомите и животните. Те знаят, че не трябва да го ядат щом е покълнало и че могат да го изядат ако не е покълнало. Значи това означава, че то е произвело вещества, които ги отблъскват или които с опита те са разбрали, че са вредни за тях. Всъщност логиката е много проста. Ако няма влага семето чака и е в постоянна опастност да бъде изядено. Ако се появи влага то веднага се възползва от нея и произвежда заветният изстрел на живота. Покълва и оттук нататък влиза в друга фаза от съществуването си. 

Второто и много важно нещо, което трябва да се запитаме Защо бързаме да слагаме на трапезата си всичко, което ни подшушнат и препоръчат? Всеки народ има своята традиционна кухня, което означава, че биологията на нашите тела е привикнала с определен вид храна. Ние ядем бобови култури, много брашно, много месо, сирене и кисело мляко. Сложете един човек пораснал сред банани и други култури и го накарайте да яде толкова блажни храни. Организмът му ще ги преработва, но шансът да се появят отклонения и проблеми е реален, тъй като този организъм не е свикнал на такава диета и такива вещества. Дори може да се натрови от някои храни или да му разбутат стомаха. В нашите стомаси има колонии от бактерии, които помагат за разграждането на храната не само, но те често изпращат искания към мозъка каква храна искат да бъде приета и от какво имат нужда. Когато гледате шоколада и ви се иска да си хапнете това не сте вие, това искане идва от чревна колония, която е подала заявка за тази храна. 

Та в този смисъл да зададем въпроса отново. А защо бързаме да поставяме на масата си всичко, което някой ни препоръча при положение, че най-вкусните храни обикновено са онези традиционни ястия, които ние си обичаме. В българската кухня са събрани изключителни рецепти, изтествани от времето. Чудно е наистина как се предефинира мисленето към храната под мотивиращия натиск на думичката "здравословно"

Трето и много важно - А кой всъщност ни го препоръчва? Много е важно каквото и да четете и гледате да обръщате внимание кой ви го препоръчва и с каква цел. Например препоръките за консумиране на кълнове изглеждат безобидни, но от друга страна попитайте някой, който гледа животни дали ще даде на дъщерите си кълнове. Или ще им завърти по една пържола зад вратовете за да поемат силна храна. Ако толкова не искат месо винаги има яйца и сирене, чорбица, манджичка с картофки. От тях не се помята. Така казват бабите. Винаги съпоставяйте какво казват бабите ви с това какво казват модерните вълнения. Не говорим за бабите гражданки, които знаят рецепта как да сготвят спагети на внуците. Говорим за онези баби на село, балканджийките, както казваха. Тях питайте. Те ще ви кажат, че новото е врата у поле. 

Четвърто и още по-важно. В свят, в който стари сортови семена започват да стават незаконни кълнове ще се правят само от генно модифицирани семена. Някой разсъждава ли над това? А какви семена смятате, че ще покълвате за салатата си докато се говори за изземване на българските семена? Кратък е размисъла, много къс пътя до някакъв отговор. Тук нямаме нужда дори да разсъждаваме. 

Хапни си тревица да ти е мирна главица! 

Пето и съвсем маловажно - Ако животните, толкова много на брой в един двор, не желаят това покълнало жито тогава ние защо го ядем? Въпрос на гледна точка. Хората, твърдят някои, не са животни. Те са едни специални форми на живот, които нямат нищо общо с животинския свят. Така е. Във фантазиите на транс цигу мигу уоки токи поколенията. Не, те не са с животински произход. Нека спят спокойно. 

Шесто: Дозировката е онова, което превръща отровата в лекарство. Ако приемем, че кълновете все пак притежават вещества полезни за организъма то това сигурно е в някакви количества. Не следва ли да се каже - можете да ги поставите в салатата си, но не ги превръщайте в основно ястие? Щом птичката едно зрънце не иска да си вземе помислете над това какви трябва да са дозите.

И един общ коментар: Докато ви говорят, че бобените култура си отровни хубаво помислете защо го правят. И дали следва да вярвате на каквото и да било от онова, което се говори в масмедиите. Дали не ви подменят традиционните ястия за да ви направят податливи на каквито искат внушения, дори с риск за вашето здраве. Дали кълновете са вредни или полезни нека оставим въпроса отворен. Но защо така лесно се прехласваме по всевъзможни привнесени чужди моди?

Тяхното, което е създадено за да стане на всекиго

Проблемът с Хелоуин, за който сме говорили и преди, е само малка част от цялото. Уикипедия ни споделя, че това е оригинално ирландски празник и неговото описание звучи далеч по-автентично от това, което виждаме като американизираната му версия. Не ме разбирайте погрешно, критиката на този празник е предизвикана от това, което той като културен фрагмент прави с местните култури до които се докосва. Но той не е изолирано явление. На практика ние говорим за цялата култура, с която сме заляти. Изгубен е баланса. Преди години в много по-голяма степен беше ценно за нас, че там някъде в презокеана хората празнуват различни и интересни неща, имат кънтри музика, имат доста силно кино. Днес това положително чувство се загуби, защото се вижда ясно, че то ни поглъща като идентичност. А това вече не е нещо, което ни харесва. И така готините неща от опитващата се да доминира навсякъде и във всичко култура, които ние съвсем откровено харесвахме започват да ни стават неприятни защото беше загубен баланса. 

Ние гледахме на тези културни фрагменти като "техни", а сега станаха и наши. Нашите, за сметка на това заминават в канафката. И така самосъхранителния инстинкт задава следният въпрос. Дали сме против едно нещо, защото то е лошо или сме против, защото влияе зле на нашата идентичност? И тук има много отговори. Хората, които мечтаят да бъдат граждани на света мислят, че общата споделена идентичност е най-прекрасното нещо на света. На тях им е вменено през годините, че те са с нещо по-нисши от останалите и сега, когато са получили възможността да имитират своите кумири всичко им се струва нормално. Те са ослепели от прехласване и дори, когато им подават фекалии в целофан те пляскат радостно с ръце. Вече не са способни да използват разума си, но за сметка на това са много гръмогласни във възгласите си, че това е правилният път. Само ако имитираме другите можем да добием някаква стойност, защото според тях ние нямаме друга. Ама никаква не сме имали никога. Затова с такава охота приемат отмиването на огромни пластове от собствената си култура. Мислят я за по-нисша. 

Други хора, които винаги са харесвали Америка с безценните перли, които тя притежава в културно отношение запазват топло чувство към някои неща, но от други започват много активно да се отдръпват. От една страна защото започнахме да виждаме маркерите на уподобяването, маркерите на заличаването и още по-лошо виждаме, че задкулисието помага на тези процеси. Тоест те са предумишлени освен, че имат тази сила сами по себе си. Имат тази сила, защото по много техничен начин и благодарение на опита са събрани методиките за генерирането на успешните продукти. Подчертаваме продукти. Но тези продукти са инфилтрирани с изтъкващи собствения културен модел части. Филмите са пълни с ключови думи, фундаментални идеологически модели и откровена пропаганда. Дори разболяващи ключови думи. А това е грозно. Но обърнете внимание, това изкуство е сведено до хигиенния минимум от гледна точка на това какъв интелектуален капацитет се иска за да бъде възприето. То е калибрирано така, че да има универсално звучене. Един и същи филм да бъде разбран и от туземците и от по-развитите от образователна гледна точка общества. И колкото по-алчни стават създателите им за потребителско внимание толкова повече пада нивото. Лошото е, че ако някога са използвани доста по-дискретни техники за манипулиране на аудиторията, то днес вече се пипа грубо и на ангро. До такава степен, че неща, които преди не сме улавяли сега превъртаме назад и ги откриваме и в доста по-ранните продукции. Тази недискретност отново е свързана със загубата на търпение и респективно на мярата. Филми, които съм гледала преди години при нов прочит виждам по различен начин и чувам вътре в тях това, което вече може спокойно да бъде прието за норматив. Това нормативно съдържание е мястото, където възхищението се стопява и остава разочарованието. Защото хиляда други неща вътре в тези културни продукти са прекрасни.  

Този персонаж е даже доста успешен

И има една трета група хора, условно казано, които просто не желаят толкова ярки културни черти да бъдат налагани у нас и са по-националистично настроени. Те отиват в една друга крайност. Ползват едни неща, взаимстват други, а отричат трети. Правят го инстинктивно и често с пълно основание. Но не защото знаят, а защото интуицията им го подсказва. Те са печелившите от лотарията, защото тях много неща въобще не ги докосват. За тях тази вълна както е дошла така ще си отиде, каквото е загубено ще остане загубено. Но те ще си създадат ново или ще приемат друго на мястото на загубеното. Понеже няма да знаят няма и да се ядосват, но по отношение на нещата, които инстинктивно са пазили то те ще си им останат. Така, че те са в групата на "блажени са незнаешите".

Според Збигнев Бжежински, ето много интересен източник на съждението, единственият начин да се ограничи тоталното асимилиране на колонизираната култура е изолацията. Изолацията в съвременния свят е невъзможна и респективно според него този процес не може да бъде спрян. Процесът на асимилация не може да бъде спрян. Той допуска, обаче, възможността за индивидуална изолация. Тоест който не желае може да се отдели от потока и да го блокира. Не съм много сигурна, че неговите думи писани през 2004 са валидни днес, защото ако се реализира свръхконтролна система самоизолацията ще стане почти невъзможна в пълния смисъл на думата. Ние се надяваме, че голяма част от това, което се планира да се направи и се анонсира е само за сплашване. За да си отдъхнем с облекчение и да приемем с по-голяма лекота реално планираното.  

В този ред на мисли не е случайно това, че преди само 35 години напуснахме рамките на един свят, в който всяка отделна страна се опитваше да проектира и излъчва своята уникалност. В това се инвестираше и беше политика на държавите, защото беше част от функционалността на техните предприятия по отношение на престижа им, а също така и в стремежа им да привличат туристи. Не е без значение колко туристи ще посетят Саграда Фамилия. Винаги е било от значение. И затова не може да има още 15 такива катедрали. Това би съсипало бизнеса. Защото точно така стоят неща. Всичко построено някога има определена стойност. От една страна стойността, която е била похарчена за да бъде построено. А после ресурсите, които са похарчени за да бъде поддържано. После имате ресурсите, които това съоръжение е донесло като приходи. Тук те може да са под формата на пари, но могат да са под формата и на дипломатически правилни ходове, които са осигурили друг вид полза. Взаимна полза може да е било, не е задължително това да има негативен характер. После имате ресурсите, които са натрупани по време на унищожаването на съоръжението и накрая, ако е възможно, имате количеството ресурси, които трябва да бъдат изписани за неговото възстановяване. Да не говорим за културно историческата или духовната стойност. Представете си, че говорим за един паметник където и да било. Зад каменните плочи, които на някого могат да се видят даже обикновени, стоят толкова много параметри, че е извънредно тъпо да махнеш с ръка и да нехаеш дали го има или го няма. Там са скулптурите, архитектите, инженерите, работниците, администраторите, политиците, дипломатите, държавниците, държавата като субект, взаимодействието и всичко това е свързано с разходи. Но там са и приходите. Под някаква форма те са там. И така. Някой специалист, ако са останали живи такива, може да ви напише ферман по темата. По същия начин, по който един агроном от старата школа може да ви разказва с часове какво е съществувало и как се правят нещата, какво е изчезнало и как. Ти му казваш искам да сея царевица, а той започва: " Искам проба от почвата, надморска височина, трябва да се направи техническа карта..." и изрежда петнайсет минути. Защото някога са знаели какво правят. А сега малцина имат такъв подход. Малка част импровизират, а останалите не само, че не знаят, но не искат и да чуят за земеделие. 

Та в общ смисъл като поставим в скоба отклоненията всяко нещо има своята стойност. И построеното, и познанието как се строи и техниката на работа. Това, което е дълбоко скръбно е, че предприятието беше разсъблечено така щото за да бъде облечено отново в стойности хората трябва да извървят дълъг и мъчителен път. Болезнен и уморителен. Ето аз се хванах да насадя рози на един паметник. Добре, това е прекрасно. Трябва да изкопая с правата лопата почва, която не е пипана 30 години. Но се заех да почистя и плаца от тревата. Ами аз само шест дни чистя бурените и почвата от прекрасните каменни плочи и едва минавам средата. Защото дори не са метени. Защото не са чистени. Това усилие е тежко. И онези, които мечтаят за предишния блясък на родината си с надеждата, че ще могат и да надграждат трябва да се приготвят за много мъчителен възстановителен процес. Ако един плочник отнема толкова време представете си колко хора и колко дни трябват за цялото. 

И всичко това е, защото идва някой и забаламосва хората с вносните шарении. И те ден по ден прехвърлят вниманието си върху маловажните неща, а наистина важните неща забравят и спират да се грижат за тях. Мама няма да го заведе някъде да обгрижат някаква ценност, но по-ще е щастлива да го заведе в закусваляната за бърза храна и да му купи колкото иска сандвичи от синтетични продукти. Тате няма да го научи да пази вече съществуващото, но даже ще му покаже как да го хули по-качествено. И така получавате поколения от хора, които не знаят, че се намират в райско кътче. Не ги интересува. Те искат бърза храна, американско кино, британска музика и да мразят някого. Защото ако не мразят никого няма да се чувстват пълноценни. Може да е себе си, а може да мразят хем себе си хем още някой за да има почивки. Уморих се да мразя себе си, сега ще мразя съседа. Уморих се да плюя българите, сега ще плюя руснаците. Щото напоследък така е модерно. Ама защо е модерно не ме интересува. Аз си искам бургера с двоен лютив сос. 

Тяхното мултифункционално и масово е създадено така щото всеки да може да се идентифицира с него. Но ето вторият филм "Битълджус" на Бъртън не ми хареса. Всичко си му е на мястото, но просто не е същото. Защото при първия имаше някакъв елемент на изненада. Стилът на Бъртън по това време беше модерен и интересен, оригинален, ако щете. Защото имаше странни различни идеи към момента. Много Хелоуински, но тогава този чужд атракцион имаше друг смисъл. И понеже прочетох какво споделя Бъртън за изкуствения интелект ще го преразкажа. Дали са задание на ИИ да трансформира герои на Дисни така щото да добият стилистиката на Бъртоновите персонажи. И той споделя, че резултатът е бил впечатляващ. Толкова фрапиращо успешен, че се е почувствал така сякаш са откраднали душата му. Че се е почувствал като туземец, който се страхува да му направят снимка и сега разбира какво е чувството. Всеки на своето си ниво и по свой начин изживява шок от това, което се случва. И Бъртън не прави изключение. 

Но ето втория филм, който той е заснел като продължение на оригиналната си продукция вече стои по различен начин. Защото вече сме превзети от хелоинското. Защото вече неговата оригиналност не е достатъчна за да компенсира постоянно повтарящото се "тяхно", което трябва да стане наше. Навярно и там в родна среда филмът също няма да бъде приет толкова добре, защото те всяка година, по няколко пъти в годината си го играят на улицата. Освен това за твърде голям брой от гражданите им този филм е ежедневие заради дрогата. Така, че предвид всички тези неща, а и много други неизказани, следва да бъдем много по-сдържани в лапането на масовата култура. Още повече западната и в крайна сметка най-предпазливи към американската заради нейната сила да асимилира. 

Това е едно безспорно високо качество, но за съжаление не влияе задължително и винаги добре на приемниците си. 

Електронните лексикони – инфантилизирането на един цял свят

От една страна социалните медии и видео площадките дадоха възможност на милиони хора по света да говорят, да споделят информации и да се осведомяват за широката картина в света. Това е нещо прекрасно и без него много неща щяха да бъдат различни. Без информация хората нямаше да знаят за хилядите проблемни събития и теми, които днес определят съдбата на всички нас. Тези информационни канали се оказаха като кислорода – това, което ни дава живот също така ни убива. Защото в големия социален организъм има десетки пъти повече хора, които не използват модерните технологии за да бъдат осведомени, а за да полират съзнанието си. Тоест огромен брой от хората се оставиха в ръцете на виртуалното битие и то ги промени.

Те се зарадваха на „споделящата“ функция и се впуснаха в щедро себеописване, споделяне на лични мисли, личните си истории, показаха колко са самотни и колкото повече разголваха публично своите личности толкова по-самотни ставаха, защото се научиха да търсят одобрение и оценки от другите по всички лични въпроси. Имам нова кола, обичам тази песен, бях на почивка, видях нещо интересно, изпаднах в кавга с някого, имам политически пристрастия, съпругът ми изневери и т.н. Нищичко не остана, което да е лична информация, а малкото, което те не споделиха публично беше прихванато през други канали за общуване, в които го разказаха на най-близките си приятели. И тук думите на Шошана Збигнов започват да бият като камбана. Всички тези данни, всички тези лични информации бяха прихванати и описани от търсачките и други социални площадки за да бъдат търгувани като поведенчески фючърси.

Накратко за поведенческите фючърси ми се иска да кажа, че тези лични информации - какво харесваме, потребяваме, какви навици имаме и какви проблеми, означава, че можем да бъдем таргетирани с конкретни продуктови линии. Да бъдем адресирани с реклами, които кореспондират пряко на нашите нужди и така да бъдем тласкани към по-високо потребление. Не само можем да бъдем подхлъзвани да харчим, но можем да бъдем манипулирани и какво да мислим чрез тунинговане и пренареждане на информационния поток, който достига до нас. Както виждате разголването публично и през технологичните приспособления крие своите особености. И за онези, които мислят, че нямат какво да крият можем да добавим следното. Ако има организация, която знае абсолютно всичко за вас, вашите близки и личния ви живот тогава вие сте прочетен, разтълкуван и лесно манипулируем. Това е факт.

Това разголване, обаче настрои съзнанието на хората до нивото, на което се намира съзнанието на едно дете. Децата говорят каквото им падне, често не преценяват добре ситуациите, имат потребност от внимание и публика, одобрение най-вече, и не могат да контролират желанието си за споделеност, самопоказване и саморекламиране. Това в света на възрастните се определя като инфантилизъм. Неспособността да се контролираш, да контролираш вътрешните си пориви и нужди, да показваш своята дезориентация – всичко това е част от битието на една оформяща се и незряла личност. Децата пишат в дневници, споделят личните си впечатления, затрогват се лесно и лесно изпадат в емоционални състояния.

Някога, когато ние бяхме деца, имаше лексикони. И в тях ние лепяхме снимки, шарени картинки, записвахме текстове на песни и приятелите ни оставяха послания и оценки. Прилича ли ви на социалната мрежа? Съвремените електронни лексикони са същото нещо. Само, че се ползват от уж зрели възрастни, които претендират да имат рационален начин на мислене. Не само са инфантилни като вид забавление и поведение, но пробиват и идентичността по много драстичен начин.

Според чл. 39, 40 и 41 от КНРБ „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин“ и „Всеки има право да търси, получава и разпространява информация“, но в социалните мрежи редица теми се блокират и са табу. Санкционират се аватарите и се блокират акаунтите им под предлог, че това се смята за „дезинформация и нарушаане на правилата на общността“. И хората свикнаха това нещо да е нормално. Свикнаха да внимават какво пишат, да избягват определени теми и да се съобразяват с искания и директиви, които не са демократични.

Ще дам пример. Близките години се засне филм за Анн Болейн. Тя е била втората съпруга на Хенри 8-ми и е обезглавена поради това, че не е успяла да му роди наследник и се е въвлякла в заговор срещу него. Анн Болейн е дъщеря на лейди Елизабет Хауърд /дъщеря на Томас Хауърд втори херцог на Норфолк/ и Томас Болейн граф на Уилдшър. На всички снимки от съвремени художници тези исторически личности са с бял цвят на кожата.

Модерният филм представи Анн Болейн като негърка, не само, но в рекламния спот тя целува сексуално друга жена. Актрисата с черен цвят на кожата е красива жена, но въобще не прилича на историческата личност. Когато се опиташ да коментираш този филм постовете се блокират, защото изтъкването на неправилния подбор на актьори и коментирането на неадекватни за този исторически период препратки и творчески решения е забранено. Забранено е да се коментира нещо толкова дребно и маловажно като едно произведение на изкуството. Представете си до къде се простира свободата на словото. И хората свикнаха, че няма да говорят каквото мислят, а ще говорят каквото е позволено. Малко по малко през социалните медии те се научават кое е „да“ и кое е „не“.

Инфантилизирането на психиката води до редица последствия. Бягство в съдържание, което е безопасно. Отказ от критично мислене и податливост на внушения опаковани в лъскави панделки. Така изборът и предпочитанието на шарените бонбонки вместо сериозните личностно и социално значими въпроси става естествен и почти неизбежен. Без съмнение това оказва влияние и на ценностната система, която се научава да „не забелязва някои неща“, които биха оспорили нейната функционалност.

Тик ток драма във всеки дом

Тик ток е от една гледна точка просто поредната платформа и ние не можем да се сърдим за това, че децата са вманиачени по нея при положение, че ние възрастните сме не по-малко вманиачени по други социални медии. Феноменът на лексикона, онзи лексикон за споделяне на мисли, цитати, картинки и пожелания, които ние имахме като деца е отражение на една инфантилна фаза от развитието на детето. И ето всички възрастни са инфантилизирани да споделят какво мислят, какво чувстват, какво преживяват точно така както някога го правехме в лексиконите. Инфантилизирани и доведени до менталното състояние на подрастващи. Трябва да пизнаем, че едни хора развиваха платформи в социалните мрежи за да разширят рекламните площадки на своите бизнеси. И ето дойде времето, в което ние сами се убедихме, че този труд е хвърлен на вятъра и е бил напълно безрезултатен. Тоест дори онези, които се впуснаха в този отровен поток с цел реклама извадиха от упражнениетко почти нищо. Но въвлечени веднъж се подхлъзнаха с останалите да публикуват, споделят и да коментират. Не мислете, че на мен не ми отне време да се отскубна от всичко това. Още в началото бях против, но по стечение на обстоятелствата и аз направих акаунт. Това са години пропиляни в писане, което не доведе до абсолютно нищо освен загуба на време и негативни емоции. Така, че когато говорим за тик ток абонатите и ще изтъкваме проблемите свързани с тяхното потребителство трябва да бъдем честни - и възрастните бяхме инфантилизирани и не бива да забравяме този момент, защото ако не сме способни да си дадем сметка какво се случва никога няма да можем да се откъснем не само, но ще сме податливи веднага да допускаме до себе си всяка нова психологическа и ментална шкурка, която ни подават. Доверчиви сме, глупави сме, вдетинихме се. Един възрастен би трябвало да си дава сметка за тези неща.

Децата са неграмотни, децата са неадекватни, жестоки, безпардонни, невъзпитани. Крещене и неприлични жестове за тях са нищо. Истериите, извъннорменото поведение не само им се струват нормални, но те са готови да спорят и да се карат, че това е нещо прекрасно. Използването на обидни думи, неприлични жестове и дори хитлеристки поздрави за тях е ежедневно забавление. Те не знаят това, което един възрастен човек вече знае. По тази пързалка пътят е само надолу. Но те са деца и не могат да разберат какъв е проблема. Идея нямат. И когато аз втрещена разпитвам какви знаци и поздрави се разменят ежедревно отговорът винаги е един и същ "Ама те всички деца го правят". Нали разбирате, че родителите им в къщи не са първоизточника на тези неща. Никой не се прибира у дома с вдигната напред ръка. Това е видяно някъде, това е копирано от социалните площадки. Едно дебилче някъде, най-вероятно предумишлено, е снимано как безчинства и милиардите лайкове подлъгват децата по цял свят, че това е нещо прекрасно. Системата на лайкове и дизлайкове е нещо, което стана част от начина на мислене. Системата на постоянно поставяне на оценка - харесва ми, не ми харесва, обичам, тъжен съм и т.н. е външният израз на системен подход в мисленето, който изисква да имам отношение. Създава ми илюзията, че аз оценявайки нещо се качвам до нивото на всички тези милиони хора, споделям нещо, което те споделят. Дори качвам се над нивото на оценяваното нещо. Създава илюзията за общност, за единство, от което инфантилите имат остра нужда докато изграждат своята идентичност. По-лошо, оказа се, че и възрастните имат остра нужда от тази система за самоидентификация. И когато обръщаш внимание на един възрастен, че детето се държи дебилно самият той се идентифицира с поведението на детето и не вижда нищо лошо във всичко това. Не забелязва, че детето произвежда фалцетни животински звуци, не забелязва, че му тече слюнка по брадичката, не вижда блуждаещият неадекватен поглед. Не. Важното е, че детето има нови маратонки и това следва да е достатъчно. Защото с тези маратонки детето се чувства равно на останалите деца, а той се чувства изпълнил родителският си дълг да изкара парите за маратонките.

Видяхте ли колко мимоходом мина темата за поздрава с вдигната ръка? Може да се прави, но не може да се коментира, а още по-малко да се критикува. Вие си помислете над тези неща. Разказват ми друг случай, в който момче на 12 е хванало момиченце за косата и е разтъркало лицето й в слабините си. Бре каква оригинална идея е имал. Дали сам си го е измислил? Разбира се острата реакция от възрастните е последвала. Младият хулиган ще трябва да научи какво може и какво не може. Много деца минават през подобни етапи на грешки и развитие, но нека вземем предвид следното. Най-вероятно не си го е измислил сам. И вместо да му купуват още три телефона и последен писък на техниката следва да го върнат малко назад във времето. Щом има толкова много енергия нека я употреби или в учене или в трудова дейност. Това е истината. При всички случаи, обаче, ризка на армани няма да оправи нещата. Непрестанният досег до идиотщини и олигофрении онлайн превръща едни иначе прекрасни деца в малки зверчета. Много е трудно да разговаряш с тях. Те нищо не знаят и нищо не ги интересува. И това е началото на вашето общуване докато не посегнете да им вземете телефона и не започне истерията. Класическа истерия с концертно изпълнение от пищене, ревове, крясъци и проява на най-ниските нива на духа. Честито на печелившите в лотарията. 

Със седемнайсет годишно момиче готвим домашно по литература и стигаме до фразата "Султана наблюдавала своите гости да не й пакостят". Нещо такова беше. Момичето ми чете ударението на "пакостят" по погрешен начин и аз я прекъсвам. От къде произлиза тази думичка я питам, а тя ми отговаря, че идва от думата "кости". Добре, щом идва от "кости" какъв е смисълът на изречението? Тя мълчи, а накрая казва, че не може да разбере какво искат да й кажат. Можете ли да се ориентирате в съдържанието на фразата "не разбирам смисъла на изречението". Но се готвим за униварситет и бъдете сигурни ще завършим висше образование. 

И не на последно място. Съвсем малките, които още не са проговорили, но вече са абонати на динамичните къси видея в тик ток са сред най-шокиращите жертви. Седи срещу мен две годишно момченце, русо, красиво като ангел.Разсипва чипса по масата, мачка го и го търка в покривката. Мама не реагира. Това са нормални неща. Но по-интересно става, когато си отваря устата и започва да издава странни, непоносимо остри пискливи звуци. Не е пищене, не е просто радост, не е възмущение, а е говор. Разбирайте го буквално. Няма дори букви в това пищене и скърцане. То е толкова разхвърляно, че прилбича на цяла тирада. Питам аз по-възрастните от мен и ние ли така сме пищяли, а майка ми ми обяснява, че не само децата са проговаряли рано, но много скоро след първите думи се започва лавинообразно натрупване на думи и опити за изречения. На две годишна възраст има деца, които говорят спокойно.  Аз познавах човек, който каза, че на 4 годишна възраст сам е ходел до библиотеката да си взима книги. И изведнъж нечленоразделно пискане като животинче. Пищенето спира, когато в ръцете му поставят телефона и той започне да скролва видеята. Честито на победителите в лотарията. 

Не ме разбирайте погрешно. Тези деца не са виновни. Те са жертва на обстоятелствата. И какво се случва в главите им ние можем само да гадаем. Били поколение от гении, били диамантени, били платинени. Да, сигурно е така, но ако те се развиват хармонично. Емоционалната им зрялост е пълен компот, а интелектуалното им съзряване е тежко въпросително. Грамотността им е под всякаква критика и когато срещнем дете, което чете, пише, говори с цели изречения, опитва се да мисли знаете ли какво следва? Откровена радост и възхищение. Възхищение! От нещо, което някога беше качество на повечето деца и само някои изпитваха затруднения. Пренебрежимо малко на брой и компенсираха с повече труд и усилия. И ако някой ми каже, че всичко това е следствие от разнообразни форми на недъзи питам следното: ако дечицата действително имат физически предпоставки за забавено развитие вие търсите ли причините, известни ли са условията, които причиняват всичко това? Задавате ли публично въпрос по отношение на тези неща? Как ги защитавате? Имате ли яснота, че "тик ток" и другите социални приложения само влошават нещата? Защо тогава децата ви са денонощно залепени за екрана на телефоните?

Питам уедно 17 годишно момиче защо произнася буквата "в" твърдо, когато е предхождаща друга дума. "Въ банята", "Въ хола", "Въ кабинета", "Въ училище". Никой ли никога на тази земя през последните 17 години не й е казал, че това произношение не е прието в момента и следва да произнася "Ф училище", "Ф хола" и т.н. И тя ми каза, че никой не й е казвал, че не говори правилно. Това най-вероятно не е истина, но като са й го казали десет пъти трябвало е да продължат да упорстват и да го кажат още 50 докато най- накрая го разбере. Защото нейният начин на говорене е трудоемък, накъсан и неблагозвучен. Това, което се опитвам да кажа е, че явно размерът на необходимото усилие да бъдат преодоляни такива поправими бъгове е станал много голям. Но това не е причина да се отказваме. Трябва да упорстваме. Ако преди четиресет години е трябвало едно нещо да бъде повторено 35 пъти, а сега 135 пъти ние ще повтаряме. Наше задължение е да го повторим 135 пъти докато не компенсираме бъгчето. Докато е още мъничко. Защото те непрекъснато се натрупват. Това е в програмата на асимилацията. Или едното или другото. 

Интелигентността и приспособяването

Вече толкова много години ни пласират една и съща фраза и ние я преповтаряме като малки деца сякаш тя наистина е изключително ключова. Дори аз самата съм я използвала докато не се замислих вярна ли е наистина. Ето я:

Интелигентността е умението да се приспособяваме към промяната.

Няма такова нещо. Нито това изчерпва и описва интелигентността, нито промяната е нещо, към което сме длъжни да се приспособяваме. Или иначе казано тази фраза е тежко манипулативна, защото извежда хипотезата, че ако ние не се приспособяваме значи нямаме интелектуален капацитет. И напълно изключва хипотезата в която ние не се приспособяваме защото нещото на дневен ред противоречи на начина ни на мислене и цялостните ни разбирания. Например може да е в пълен конфликт с някакви ценности и ние защитавайки тези ценни за нас неща ставаме негодни и изглеждаме неителигентни в очите на хората, които са я възприели за валидна. А те я възприемат за валидна за да не се чувстват глупави. И за да не се чувстват глупави се принуждават да се нагаждат независимо от това дали нещото, към което се приспособяват противоречи на някакво тяхно разбиране. Така казват хората, адаптираш се. И залагат на поговорката, че преклонената главичка остра сабя не я сече. И забравят да осмислят, че напротив и тъпа сабя може да я отсече, че е много по-удобно, когато е преклонена. Щикотлив е примера, но за един умен човек изчерпва темата. Все пак ми се иска да кажа още няколко думи за напластяването на съдържателния план.

Ние свикваме да боравим с определени понятия като "довиждане, здравейте, добър ден" и ги използваме всеки ден по десетки пъти. И те за нас са натоварени със символиката на поставянето на начало на общуването и край на общуването. И рядко се замисляме какво трябва да означават тези думи и фрази отвъд беглата ндикация, че сме преносители на някаква елементарна култура. 

"Добър ден" означава, че срещайки някого аз му пожелавам денят да му е добър. Споделям на глас, че тази среща прави моят ден добър. И всичко свързано с тази среща следва да бъде произведено и разбирано като добро. 

"Здравейте, здравей" казвам на по-близки хора, те са ми също така и по-скъпи. На тях желая не просто добър ден, а крепко здраве. Защото за мен е важно да са здрави и да живеят дълго. Все така да се срещаме и да им се радвам. "Здрасти" вече е махленската форма и влиза в един своеобразен сленг към наистина добре познати хора, на които и пълна глупост да кажа те пак ще знаят, че им желая и здраве и добър ден. Произнася се по-лесно и е широко възприето. Между другото "Здрасти" хвърлено на някой бегло познат пък често може да означава, че не ми е интересен и не търся по-нататъшно общуване с него. Не се издига в моята йерархия чак до там, че да му пожелавам крепко здраве и благоденствие, но съм добронамерен. 
    

"Довиждане" би трябвало да означава, че ще гледам на следващата ни среща със същото добронамерено отношение и очаквам тази среща. Не нетърпеливо, но все пак отварям възможност за едно последващо виждане.

"Доскоро" озвачава, че следващата ни среща трябва да е относително скоро, защото за мен ще бъде ценна и аз я очаквам. Хвърлено на някой непознат, обаче, би могло да означава "доникога". И ми е чудно защо не е въведена в употреба и думата "Доникога". Тя успешно би могла да замести куп груби думи.

"сбогом" е дума, която съдържа в себе си смисъл на раздяла завинаги. По пътя на бога " с богом" само напред и никога назад. И затова повече няма да се видим. Затова е сбогом. Но много важно, който си тръгва и заявява, че поема по свой собствен път прави го с бога напред. 

"Чао" - какво да кажем. Би трябвало да се използва като градация на "сбогом", но не е такъв случая. Понеже е мързелива и лесна за произнасяне се използва постоянно. 

Лингвистичните навици, базисната култура на поведение са фундаментални, защото оформят начина, по който мислим. Обърнете внимание на следното изречение:


Ак0 че5е3 то8а зн3ж4 с4 р3дк5л ли5784кгич8и7е с4 ум4т5я д076а64ч9о д749е.

Нали така? Защото иначе не би могъл да го прочетеш.

Интелигентността не е свързана със способността ни да се нагаждаме с променящите се условия, а е по-близка до способността ни да разпознааме модели, да разсъждаваме, да боравим с езика на такова ниво, че дори отсъствието на 80% от буквите да не пречи да прочетем един текст. Защото бързият сравнителен анализ, който съзнанието ни прави на базата на всичко, което сме опознали, прочели, почувствали и знаем ни помага да извлечем съдържателната компонента от пъзела. 

Така, че сляпото преповтаряне на подхвълени красиви фрази не е най-добрата идея. Затова четем книги, затова учим. През призмите на различните наративи да трупаме лингвистична и мисловна интуиция, която води до интуиция цялостна в сбъсъка и с познатото, и новото, и напълно непознатото.

Чувам вече много пъти от деца, че те няма какво да получат от книгите и компютърните игри са много по-полезни, защото са отворени за манипулация. А при книгата историята е фиксиана от автора и поради тази причина е скучна. Понеже това съждение ми се видя интересно логиката на малкият човек е, че той манипулира играта да се развива така както той иска. Реално се случва обратното. Играта манипулира малкия човек, но го оставя да си мисли, че той има контрол. При книгите сюжета е фиксиран, но заради многото думи и феномена на асоциациите тълкуването е отворено за достатъчно много интерпретации и последващи размисли и въпроси, които са ивдивидуални. Тоест книгата, която изглежда сюжетно затворена, е всъщност доста отворена и отваря  още повече врати пред съзнанието. 

Интелигентността се развива на много нива и касае различни аспекти от изграждането на личността. Затова говорим за емоционална интелигентност, цялостна проява на интелигентност и  т.н. Огромна част от това се изгражда през пречупването на призмата на текста. През несъгласието с текста. През въпросите към текста. През въпросите, които текста отваря и оставя да висят в пространството. А играта обгръща човек и го затваря в капсула, колкото и да е интересна, в която той се сблъсква отново и отново все със себе си, но направляван от играта. Има игри с повече играчи, но ми е трудно да си представя какви нюанси на характер прозират през действието вътре в играта. 

 

 

Само синхронично

Днес особено активно наблюдаваме тежко индоктриниране през всевъзможни канали. Приемаме, че е нормално възрастните да са под постоянен обстрел от информационния поток и знаем, че това винаги е правено. Но има нещо, което днес идва в повече и започва да прилича на едни от онези времена, които ходят по ръба на действителността. Нещо, което е започнало да преминава граница.

Разхождам се в парка и чувам деца на възраст между 5 и 10 години да си играят с играчка, която повтаря това, което казват. Те говорят, тя повтаря. "Аз съм тъп" вика едното дете над играчката и тя повтаря. "Аз съм изрод", крещи друго и тя повтаря и т.н. Сред подадените реплики, обаче, гръмко се прокрадва отново и отново една фраза, която няма как да не направи впечатление:

"Аз съм дърт комунист и имам голям пенис"

Упорито викат децата и играчката повтаря. Отново и отново. Слушах ги известно време и се замислих от къде 33 години след края на социализма пет годишното дете има в главата си концепцията за "дърт комунист" и при това го дарява с "голям пенис".Той е на 5. Дори майка му не е била родена по време на социалистическия блок. От къде тази омраза? И после се замислих аз дали познавам дърти комунисти и да, спомних си. И двамата ми дядовци бяха дърти комунисти и бяха много добри хора. Вписани в онази действителност те са били част от нея. После баща ми работи и живее в преходния пост социалистически период и е част от него. Той е вписан в един друг дискурс и аз един път не съм чула у дома някой да презира или обижда другия заради времето, в което е живял. Аз на свой ред съм на път да попадна в съвсем нов етап от развитието на обществото и не мисля, че дядовците ми са били с нещо лоши. Помня ги като спокойни, усмихнати, трудолюбиви, добродушни хора. И да, и двамата са били комунисти. Но ето пет годишният сладур, който все още не може да си завърже връзките на обувките, има изградена представа, че това са едни "дърти комунисти с големи пениси". 

В модерната лингвистична наука, от средата на 20 в. до сега, разбирането за речевия дискурс е, че той представлява система от знаци. Това разбиране, развито богато от семиотиката и прагматиката, се появява в по-голяма степен с трудовете на Фердинанд дьо Сюсюр. В това направление работят също Роман Якобсон, Пърс и много други ярки учени от посочения период. Това, което получаваме преразказано в най-кратък вид е, че думите са знаци и функционират в система от взаимовръзки с другите лингвистични елементи в речта. Обръщам внимание на това, че дори когато говорим за мода, а не за език, ние пак можем да я разглеждаме през призмата на система от знаци. Те въвежда речта, речевия дискурс и общата логика на това, че всичко може да бъде анализирано през система от знаци. Но знаците и техните значения не са изолирани от хода на времето и развитието на обществата. Например, когато Пизистрат е узорпирал властта в Атина думата "тиран" е имала положително значение. Когато наследниците му взимат властта и я използват по неправилен начин думата "тиран" придобива новото си значение. Когато разглеждаме значението на една дума вписана в знаковата система на определен период тогава ние подхождаме синхронично. А когато се опитваме да проследим еволюцията на знака в различните епохи ние подхождаме диахронично или "извън времето". Защо това има отношение към думите на децата в парка?

Синхронично погледнато ако някой направи изследване на тази фраза вероятно ще стигне до заключение, че тези деца са вписани в дискурс, който е пряка последица от период, в който "комунист" е мръсна дума. За да може такова нещо да е в речника на 5 годишно дете това означава, че то е било пряко засегнато от събития натоварващи думата с това значение. Но ние знаем, че няма как едно 5 годишно дете да е било пряко засегнато 33 години по-късно тъй като нито то, нито родителите му са били родени по времето, когато една евентуална вреда може да е била причинена от хора имащи принадлежност към това понятие. Тоест от синхронична гледна точка това понятие е изкуствено присадено в дискурса на детето или е прихванато от друг дискурс, в който това понятие има валиден и точно такъв негативен смисъл. Тоест синхронично погледнато това значение принадлежи на друг времеви отрязък и друго място, но се поддържа в системна връзка с текущия и това място.

Диахронично погледнато, обаче, нещата изглеждат по различен начин. В Социалистическият блок понятието "комунист" като знакова система е положително. Понятието е натоварено с негативен смисъл в капиталистическата част на света по време на студената война. Думата от двете страни на желязната завеса е знак с различни значения. И ето диахронично погледнато 5 годишното дете, което няма пряк опит, нито има от къде да добие втора ръка опит използва думата в дискурса, който идва от капиталистическата страна на завесата, но го прави извън периода, вкойто тя би имала някакъв смисъл. Тоест знакът не е изграден на базата на личен опит, нито на разказ от свидетел, а на базата на система от разбирания, която е външна и извън времето си. Защо? Защото тази дума днес не означава това, което е означавала тогава. Защото понятието от диахронна гледна точка непрекъснато се товари и разтоварва от смисли. Защото битието свързано с това понятие, за по-голямата част от света, е приключило и няма ефект над живота на детето. Защо тогава този знак е в речника на детето? Поставям този въпрос като добронамерено питане. С какво значение е натоварен този знак в представите на детето и с каква цел е позиционирано в съзнанието му? От къде е дошло и кой го е поставил там? Най-важното каква полза ще има детето от това, че борави с това понятие в негативен план? Още повече знае ли детето понятия, които имат далеч по-тежък и негативен смисъл, универсално признат за негативен в цял свят? Обзалагам се, че пет годишното дете няма да знае тази дума, защото системата не желае детето да функционира диахронно. Системата иска детето да попие синхронично кода от текущия дискурс и да не задава въпроси. Колко много неща могат да бъдат взети предвид, когато някой се опитва да разсъждава над смисъла на този знак. Ето във филма за Опенхаймер при директен въпрос дойде и точно това съждение "не съм сигурна, че мога да ви кажа какво е." и съгласие от събеседник "аз също, на този етап, не мога". 

Със сигурност децата не си го измислят сами. Това е специфичен дискурс, програма, която е толкова повсеместно разпространена навсякъде и във всичко, че крехката детска психика неопознала все още света го попива като гъба. Дори разбиранията на родителите чисто политически да са такива то те няма да построят такъв съдържателен план за децата си и винаги ще ги тласкат към положиелно и по-пълнокръвно съдържание, върху което да стъпят за да израстат нагоре към по-цялостно разбиране за света. Източникът е екзогенен. Защото ако малкият сладур можеше да надникне в очите на хората, за които говори, прадядовци например, щеше сам да си изгради мнение. Но не може, защото тях вече ги няма. 

Мъжете и жените не са създадени за да мерят сили, а за да си сътрудничат

 Виждате ли как обществото вече няколко десетилетия е съсредоточило вниманието си над това как еманципоцията на жените е ключова в общото функциониране на социалните модели. Тя, че е важна, важна е и оказва влияние, но не спирам да се сблъсквам в измерения на въпроса от гледна точка на "мъжкия комфорт". И затова започвам от края. 

Мъжете и жените не са създадени за да мерят сили, а за да си сътрудничат.

Колко добра снимка. За един тя показва двама, които мерят сили. Според друг тя показва двама, които са в съглашение над някаква обща цел. Въпрос на гледна точка. Но кой задава гледните точки и учи хората как да гледат на нещата?

Като начало общата фрустрация от феминистките организации е напълно основателна. Тези организации се борят уж за някакви права забравяйки много удобно, че законодателството на правовата държава им осигурява всевъзможни средства за защита и абсолютно равни граждански права с мъжете. Колкото на тях толкова и на мъжете като в огромен брой от случаите жените се ползват с предимство. Ако мъж и жена изпаднат във физическа саморазправа предимство до някаква определен степен ще има жената, тъй като се приема априрори, че е физически по-нежно същество. Трябва да се докаже обратното за да може тя да загуби своето предимство. Тоест жените са облагодетелствани в огромен брой ситуации като са освободени от военна повинност, не ги изпращат на война и т.н. Това са нечовешки огромни предимства. И те са дадени на жената с определен цел и тази цел е изключително важната и отговорна задача по раждането и отглеждането на бъдещите граждани. Също така жените от социална гледна точка са получили статута на хора, заслужаващи специален етикет на третиране. Жените са хора, които могат да изискват галантно отношение, възпитано отношение, да жалят отсъствието на такова, да изискват защита от индивидите от мъки пол и да я очакват да им бъде дадена по условие, а не защото е заслужена. Това е огромна привилегия и обществото се е съгласило, че жените ще го получават без оспорване. Не защото една жена не може сама да хване брадвата, а защото стремежа към една по-висока култура на съществуване го предпоставя. То кореспондира на самото естество на дребната подробност, че ние сме биологични единици. По време на бременността жената става относително уязвима и трябва да бъде защитавана. Не случайно във фолклора се използват думи като "трудна" и "мъчна" за бременните жени. Защото са малко по-трудно подвижни, стават по-бавни, не биха могли да избягат от опастност и в името на защитата на живота трябва да бъдат пазени. 

Но всички тези привилегии не са достатъчни за така наречените феминистки организации. Те прокламират, че се борят за равенство на жените, при все, че то съществува в правната рамка. Позовават се на това, че 75% от жертвите на престъпления са жени и го изтъкват като аргумент в търсенето на равенство. Само, че вместо да насочат усилията си в подобряване на разбирането на мъжете за потребността от грижа и защита спрямо по-слабият пол, те се впускат в странни кампанийни и реакционни движения, които се опитват да криминализират мъжете. Ако ти искаш да защитиш жените ще възпитаваш момчетата да бъдат достойни мъже, които са преносители на поне елементарна култура на поведение. Вместо това ти дискредитираш мъжете и ги превръщаш в постоянна мишена за обвинения. Не само, но сваляш от жените ореола на тяхната "специалност" и по този начин счупваш базисната нагласа, че те трябва да бъдат третирани с рафинирано отношение. Така целия фасон на феминистките движения се преобразува в един фалш. Вместо да се подобрят отношенията между половете те се влошават, защото огромен брой мъже започват да проявяват неуважение към жените на базата на този фалшив феминизъм и огромна част от жените отказват да се държат като жени губейки своите предимства. Малките игри на етикета между жените и мъжете са изключително важни. Аз като жена съм възпитана, че при ситуация на консумация на някакви дребни продоволствия трябва да позволявам да бъда черпена, защото етикета налага на мъжете да носят и да демонстрират способност да носят тази тежест. Аз като жена имам правото да откажа и тогава това означава, че не зачитам ролята на мъжа. Отказвам му правото да бъде мъж, което го деноминира в хода на общуването и му отрязва възможността впоследствие да влезе и в ролята на защитник и т.н. Наскоро поставих банкнота на масата и трима мъже останаха смутени като един от тях каза тихо, че би трябвало трима да могат да си позволят да ми платят сметката. Аз прибрах банкнотата, но това не е достатъчно. Аз трябваше да им се извиня за изначалния жест, защото не съм преценила правилно, че съм в компанията на мъже, а не на недорасли момчета. По-добре е да рискувам да не предложа пари в компанията на модерни недорасли момчета. Тогава те имат всяка възможност повече никога да не сядат с мен на питие. Защото ние взаимно ще разменим мнение по отношение на етикета на общуване в рамката мъже и жени. Тези дребни неща в ежедневието са жиляди и заедно формират този етикет. Кой ще отвори вратата, кой ще мине пръв, на кой са му разрешени дребни нелепи грешки, кой може да си позволи да прояви слабости, кой може да си позволи капризи и какви капризи, кой може да си позволи да има "настроения". Това са въжни неща в тъканта на танца между мъжете и жените. И дори онези, които прокламират така нареченото авенство ги практикуват от сутрин до вечер. 

Кои мои свободи са нарушени като жена? Забранено ли ми е гласувам, забранено ли ми е говоря какво мисля, да се обличам както ми харесва, да ходя където ми харесва, да ям каквото искам? Забранено ли ми е да избера каквато искам професия? Не. Не мога да избера професия единствено на базата на лична неспособност и ограничание. Например няма да се представя добре като дървосекач и няма да се представя добре в дейости свързани с носене и вдигане на тежки неща. Респективно те не са за мен, но има жени с много силни и здрави тела и никой няма да ги спре ако искат да работят. Гледах едно интервю на Джордан Питърсън преди и той да обърне метлата и да започне да мете с дръжката. Там той беше провокиран да даде обяснение защо жените взимат по-малко пари за една и съща позиция спрямо мъжете. Той се опита да обясни, че това се дължи повече на конформистката натура на жените, които избягват конфронтации и склоняват по-лесно на определени условия от мъжете. Мъжете често получават повече, защото спорят, изискват и се конфронтират. Търсят си правата, преговарят и се надлъгват за повече.Докато жените имат различен подход към работният процес и средата, в която са поставени и респективно им се предлагат по-малко екстри. Те в голяма степен са по-изгодни работници, защото и често са по-трудолюбиви и старателни в работат аси. Може би за да избият комплекс, че са равни и дори по-добри. Но това не правилната стратегия за добиване на по-високо заплащане.Не звучи ли разумно това обяснение? Имам двама служители мъж и жена и единия нон стоп роптае за по-добри условия. Вдигам за да е доволен и да не избяга. Кои свободи на жените са нарушени ако те също могат да избягат и да мрънкат? Единственото, което аз като жена съм срещала през годините, което мога да отчета като проблем, е изразяването на пренебрежение в работни отношения от страна на мъжете, защото съм жена. Но това не е свързано с моите права. Това е свързано с натрупани в продължение на твърде много години предубеждения. Имала съм достатъчно ситуации, в които ми е обяснявано, че "не мога нещо си, защото съм жена", а този проблем се решава с възпитанието на мъжете още от мънички. Не с шествия и ирационални искания, които водят до обратното.  Мъжете, които са изразили това пренебрежение не са разбрали през годините, че жените им, които им дават преднина за всичко от какво ще се яде до кой е по-умен, го правят за да им осигурят благоприятна почва да се чувстват силни, знаещи, можещи и щастливи. И това не може и не трябва да бъде използвано срещу други, особено по-млади момичта, като основание за пренебрежение. Проблемъг е психологически, не правен.

Интерпретирането и изопачаването на тези отношения в двойката мъж-жена водят за съжаление до изопачаване на цялостните функции вътре в семейството. Мъжът възвелява, че синът е най-важен и жената се държи с момчето по-добре отколкото с момичето. Жената възвелява, че е равна, но по-умна и налага модел на поведение на подрастващото момченце, че баща му е мухльо. И т.н. Можем да си представим тези две момченца вече пораснали как си избират жени. Единия търси слугиня, а другия чака мама да одобри бъдещата невяста. Много са сложни тези отношения и затова е много опасно да се бърка там. 

Но маркетингът излезе със своите статистики, че жените са мащабният потребител. Те харчат колосалните проценти в семейния бюджети  те решават какво се купува и какво не се купува. На мъжът не са му оставени много неща за купуване. Може да избере кола, телевизор, някоя машинка, да си купи въдици, лични някакви екстри и удоволствия, но болшинството от нещата се купуват и избират от жените. И затова ако видите мъжа с новата му лична играчка, още по-голям телевизор например, очите му светят като фенери. Посмейте само да му изкоментирате броя на инчовете. Той има толкова малко удоволствия, че е направо престъпно. Но потребителската роля на жените се използва по грозен начин. Онези, които искат да дадат още сила на жените пропускат дребната фактология, че жените харчат някакви ресурси за собствени удоволствия, но огромното количество ресурси те харчет за благото на семейството. Тоест покупките им са съобразени с общите искания. Мама знае кой какво обича да яде у дома и това купува. Много е пресилена ролята на женското потребителство, защото то функционира в посока да удовлетвори нуждите на отделните членове на семейстовто и в огромна степен жената е само посредник удовлетворяващ тези чужди желания. А и това е нормално, тя е основна фигура в директното обгрижване и ослужване на децата. Моя приятелка ми сподели, че детето й гледа на нея като на домашна прислужница. Когато трябва да бъде удовлетворено идва и иска, когато трябва да му бъде наложена граница в поведението не чувства респект. Към бащата, обаче, има респект, защото той не обслужва ежедневните нужди и се намесва в ключови моменти. Това са роли и те са много важни. За да може всичко това да функционира относително здравословно на мъжете им се налага да бъдат малко по-инертни. Да не се впечатляват от дребните ежедневни драми, да гледат малко по-отгоре на нещата, да се дистанцират когато не могат да бъдат от полза. Да оставят въздух и на децата и на жената да преборят онова, което е по-мимолетно и намесата им няма да допринесе особено много. Колко хиляди книги са изписани по тези теми. Тази инертност на мъжете в едно здраво общество работи добре. Мир и спокойствие. Но в една враждебна среда, в която тече активно социално инженерство тя се превръща в проблем.

Образователната система се реформира в по-добра посока казват силните на деня и мъжът е инертно съгласен. Не защото е съгласен, а защото жената в двойката знае по-добре з атези неща. Жената в двойката слуша от сутрин до вечер, че има права и онези, които се борят а нейните права й казват, че новата образователна система е много по-добра от старата. Как да не им повярваш? Има ястия, които се сервират на канапе. Добре сготвеното основно ястие се сервира на подложка, обикновено тя е само пълнеж без собствен специфичен вкус. И подправките на основното ястие дават вкуса на цялото. Може отстрани да има някаква допълнителна гарнитура, но може и да няма. Семейството на практика представлява такова ястие. Как ще сготвиш жената ще даде крайния резултат и ще завлече със себе си всичко останало. Затова някои мъже казват, че не искат глупави жени. В грешка са - трудно се живее с умна жена. Тя има различна програма от общата. Няко мъже искат глупави жени - и те са в грешка. Целият им живот ще бъде решаван от статуквото. Някои мъже искат слугиня. Нека имат предвид, че как се отнасят със слугинята поставя етикет кои са те самите. Някои мъже не искат въобще да имат жена - и те са в грешка. Макар и по-малка. Няма рецепта за щастие. Просто няма, но никога не трябва да се забравя, че там има едни социални инженери, които следят всяка слабост и на двата пола и я използват по предназначение. И колкото по-сплотени са един мъж и една жена и колкото повече се уважават взаимно толкова по-силни са. Каквито и да са били първоначлните избори. Това се има предвид под здраво семейство. Семейството е мястото, където мъжът и жената правят сглашението да бъдат безкомпромисни партньори в защитата на децата и тази семейна единица. И всеки сигнал и опит за поругаване на това съглашение трябва да бъде осъждан. Защото алтернативата е епруветно общество.

Много е тънък баланса на взаимоотношенията и затова във всяко семейство възникват конфликти. за да го разрушиш обаче е необходимо да създадеш в мъжа усещането, че жената го принизява и да създадеш в жената усещането, че мъжа я малтретира. А вие имате достатъчно примери от ежедневието за такива двустранни действия. И вместо да се работи в посока напрежението да се намали и да се търси баланс какво виждаме? Виждаме нагнетяване на напрежението. Защо, обаче се случва това и кой от двата пола е под реална атака? Слушам мъже, които ми казват, че жените са виновни за всичко. Те правдиво регистрират, че през жените някакви неща не се случват по правилният начин, но не идентифицират първоизточника коректно. И още нещо те мислят, че целта е да бъдат унищожени мъжете и да бъде добит един "женски свят", матриархат ако щеш. И това е причината. Но грешат. мишената не са мъжете, мишената са самите жени. Няма нужда от тях и е време да започнем да го осмисляме. Елън Мъск ви говори за синтетично ДНК, синтетична биология,  сливане на съзнанието на човека с това на ИИ. Евгениците ви говорят за насърчаване на естествен подбор и подобряване на тенофонда. Много неща се говорят и тези планове не биха искали всяко женско да може да ражда, защото това означава, че всяко мъжко може да заплоди. Атаката не е в мъжкото, атаката е в жените. Но понеже е представено като даване на повече права за жените всичко изглежда просто прекрасно. 

И тук е контрата. Естественият инстинкт на мъжете следва да бъде да защитят жените си, но понеже всичко е извъртяно наопаки те не виждат заплаха към жените, а виждат заплаха към себе си. При това я виждат идваща от посока на самите жени като ретранслатори на тези модерни течения. Така те инертно съществуват по отношение системата, но активно на контра спрямо жените. И резултат не добиват, защото не насочват енергията си в правилната посока. Жените не са им врагове, те биха могли да бъдат единствените им най-сигурни приятели. Мъжете се отказват от тази препозиция като по условие невъзможна и започват да мислят за себе си. Да пазят ресурсите си, да не инвестират в създаването на стабилната единица на съглашението с друг индивид, което някои биха казали само бога може да стои над него. Разбираемо е, мъжете чувстват интегритета си поруган от това говорене непрекъснато за права. Права и задължения. Защото нека бъдем логични, ако тя ми е равна по сила, равна по доходи, равна по етикет аз защо да й отварям вратата? Ако обаче тя ми засвидетелства моето право да бъда мъж в нейно присъствие не е проблем за мен, че иска да има и собствен свят отвъд децата и семеяството. И вместо съглашение се постига раздор. Един мъж, който изисква жената да вади пари колкото него не може да се налага, но го прави, защото само това му е останало. Да се налага у дома. Вместо да излее тази енергия на дрпуго място. В съзидание, например. В битка за някоя правдива кауза, например. Една жена, която има нужда да се поглези не го прави у дома, защото няма пред кого, а го прави повсеместно и това също не е редно. Мяучи и театралничи пред приятелките си все едно са й гаджета, каквито те не са. И всички тези счупвания започват през объркването на ролите в семейството. Децата казват кой кога си ляга, мъжа казва кой какво ще облича, жената казва кой какво хоби ще има. Пълен хаос на всички нива. Мама спи с момченцето после диагноза инфантилизъм. Мъжът се пудри повече от жената естествено развод. 

Наслояването на конфликти вътре в семейството и объркването на ролите кой кой е би трябвало да доведе до деноминиране на мъжа, а впоследствие и на жената. Мъжът е под прицел, но не от половинката си, това той трябва да разбере много добре. Защото жената е адаптиращо се същество. Господин Шекспир го е описал много добре. Жената е като лиана, която има нужда да се увие около един стабилен и надежден пън. То по-директно казано от това вече няма на къде. Тя се катери нагоре за да разцъфти, но без негорискува да остане долу в ниското. Жените се нагласят по мъжете и се увиват около тях, защото това е в полза на малките. Децата са най-скъпото и мило нещо за жената и нейните действия при една стабилна основа стават особено ползотворни за семейството. И жените трябва да го разберат. Когато основат апостоянно е подрязвана тя не може да стане стабилна и силна за да осигури на децата максимума. В живота не е толкова просто, но това са общи принципи. Те не случайно толкова дълго съществуват, защото са фундамент идващ от биологията.

Мъжкият комфорт няма как да съществува ако всичко е наопаки. Нито женския. Защото мъжете и жените не са създадени за да спорят и да воюват кой е по по най. Виждате ли, мъжът трябва да е изряден дори жената да не е. Мъжът е онзи, който трябва по сигналите подадени от жената за някакви проблеми, да реагира и да воюва. Тогава тя може да бъде дискретна, нежна, деликатна, внимателна, съобразяваща се. Там в зоната на комфорт осигурена от него защитена от потенциалния проблем тя може да се държи като дама. В момента, вкойто той абдикира и позицията е свободна някой трябва да я заеме. 

Преди малко говорех за черпенето като демонстрация на функция и веднага ми се иска да приведа друг пример, защото нещата никога не са еднозначни. Познат предлага да обядваме и аз се съгласявам. Четиринайсет пъти ме пита къде искам да отида и аз на поредният път предлагам да ядем риба. Той отклонява това предложение и иска да яде друго. На глас не спира да пита къде да се отиде. Тревогата му става натраплива и аз давам всяка възможност сам да си избере. След достатъчно терзания избира ресторантче и иска менюта. Отива да си измие ръцете и се връща доволен. Поръчал е две порции с вратни пържоли защото както се изразява той "аз съм си мъжкар, поръчах и за теб каквото избрах". Значи ти мислиш, че е мъжкарско да взимаш решение вместо мен какво ми се яде при положение, че ние сме просто познати? Това не е мъжкарско, това е несъстоятелно. Идват пържолите и не са хубави, аз тихо ям частта, която става и не коментирам храната, а той не спира да повтаря на глас, че храната не му харесва. Предлага да отидем за сладолед. Няма как да отидем за сладолед. Те нещата са много прости.  Искаш да представляваш определени неща, но не знаеш как се павят. И това не е единичен случай. Сядам с друг приятел, приятели са това не партньори, на ресторант и той със сервирането на менюто ми казва да си взема кюфтенца или пържола, защото той това яде в този ресторант. Познаваме се достатъчно дълго и когато той започва да поръчва на мен ми се налага да го поправя и да си поискам друго ястие. Под формата на каприз само защото се познаваме отдавна. Този доминантен модел е проблемен. Не чувам, обаче, в обществото да се говори за елементарния етикет на поведение. Не чувам да се коментират тези малки ежедневни неща, които могат да накарат двама души да се хванат за гушата в един момент. Етикета, уж изискан, и той е направен на парцал.

В по-изисканите ресторанти в менюто на жената няма цени. Тя си избира каквото й звучи примамливо без да знае и без да трябва да я интересува колко струва то. Ако желае да почерпи с нещо конкретно мъжът просто го поръчва като допълнително. Ако нещата са на още по-високо ниво и мъжът все пак иска да направи подбора на храната не пита 14 пъти какво ти се яде за да вземе нещо друго. По етикет приборите се използват по определен начин и се оставят след приключване на храненето по определен начин в посудата. Не само, но за онези, които не знаят, позицията в която ги оставяш означава някакви неща - "не съм доволен", "искам още една порция", "храната е задоволителна" и т.н. Редовно виждам хората да си оставят приборите в позиция "очаквам още една порция" и ми е забавно защото чакам деня, в който сервитьор ще се появи с втората порция. Не можеш да си хвърлиш приборите в чинията безразборно, още по-малко с дрънчене. Или да ме питаш дали съм левичарка, защото вилицата ми е в лявата ръка. Тези дребни неща са част от ритуалите на общуване. Ако ще ги нарушаваш трябва да извадиш такъв пакет от лични качества, че да ме отнесеш и да не видя останалото. Същото важи и за жените. Не чувам някой да говори за тези неща. Независимо дали ядеш кебапче в пластмасова чинийка, шкембе след запой, миди на вестник или скара насред полето. Отношението е всичко и етикета е добра патерица за изграждането на правилното отношение. И пак казвам, на жените са им разрешени грешки, особено на младите жени, мъжете са доста ощетени в това отношение защото няма място за пропуски. Те или са научени как да се държат или не и го пренасят вкъщи. Вместо да се занимаваме с изглаждане и освършенстване на дребните детайли, които съсипват общуването ние ще променяме кардинално разбирането за мъж и жена, което не само, че няма да подобри нещата, но ще ги влоши. Двустранно.