Когато цъфтят налъмите

Веднъж писах, че "българите ядат насекоми, когато цъфтят налъмите" и сега си давам сметка, че това е твърде интересна тема за последващ размисъл. Защото въпросът не е в това дали обичаме да ядем насекоми, а по-скоро въпросът е в това дали не са ни цъфнали налъмите. И той е екзистенциален.

Например, когато се возим на мотор без каска или караме колело ние можем да изпаднем в ситуация да лапнем някое и друго нещастно насекомо. И може да се каже, че това се опраделя като нещастен случай. Нещастен случай за горкото насекомо, разбира се. Ние сме един много състрадателен и грижовен към животинския свят народ. Лапане на мухи може да се случи и при други случаи. Напримар при хора, които непрекъснато приказват. Тъй да се каже не си затварят устата и от време на време някое объркано насекомо вземе, че влети в тази приказваща уста и оттам право в стомаха. Но това също се води нещастен случай, неволно е. Даваме чаша с вода на тези хора да преглътнат налапаната хапка.

Смея да кажа, че мухите често стават жертва на такива трагични обстоятелства. Чудя се как стотици правозащитни организации не са се застъпили в тяхна защита и как така, това е скандално, не е въведено правило хората да си държат устите затворени с цел опазване на околната среда. Много ярък пример е задавянето с погълната муха. Агонизиращото насекомо, което хвърля къчове дълбоко в гърлената паст на човека предава с тези удари на погубителя си енергия, страх, дълбок ужас и човекът приел тази енергия се задавя, зачервява се, не може да диша и страда заедно с животното. И този трагичен инцидент е споделен между двете същности - поглъщащата и погълнатата за да обедини тяхната трагична съдба във вечността. Това е действително едно много тъжно стечение на обстоятелствата и докато човекът се дави може да се каже, че сам той преминава през състояние, в което направо са му цъфнали налъмите.

Ето, че има случаи, в които има вероятност по престъпно безотговорен начин българите да ядат насекоми. И те не са изолирани. Лапането на мухи като метафорична фраза също отразява състояние, в което човек нищо не прави. Бездейства, нехаен е към съдбата си. Както се казва той преминава през състояние, в което са му цъфнали налъмите. Не е способен да носи отговорност за нищо и нищо не го интересува. 

Има и други случаи на поглъщане на насекоми от българите. Особено в онези ресторанти, в които храната е толкова вкусна, че бедните и беззащитни хлебарки търсейки някакъв начин да оцелеят се събират на опашки пред кухните. Пред, около и във кухните на ресторантите. Колко могат да изядат бедните твари божии? И спорадично някоя от тях надничаща в съдовете за приготовление на храната изпада в леталната ситуация да падне вътре и порциона на нищо неподозиращия човек се сдобива с допълнителна доза хрупкави протеини. Истина е. Случва се. И колкото по-луксозен е ресторанта, колкото по-високо качеството на приготвяната храна толкова по-голям е напливът на тези отчаяни гладници към неговата кухня. Не бихме си позволили да спекулираме, че дори в ресторанти като ... това може да се случи. Представете си колко е високо качеството и колко е силен наплива на тези гладни насекоми. И да кажем, че изпадайки в такава ситуация човек може и да не знае, че са му цъфнали налъмите, но те все така си цъфтят. 

Тоест налага се да направим разграничание между самоосъзнатото състояние и безсъзнанието по темата. В един порядък някои знаят, че са цъфнали и вързали. А други дори не го подозират. Така се сдобиваме с крайния извод. Ако лапате насекоми, при всички случаи вярвайте, че са ви цъфнали налъмите. От изключителна важност е дали правите връзка между тези двете. И от изключителна важност е да установите за себе си дали сте попаднал в тази ситуация съзнателно или тя е била резултат от нещастен случай. Хубаво е човек да помисли над една такава отвлечена тема преди да влезе в магазина и да си купи сладолед от ларви, месо от червеи и чипс от скакалци. Защото така погледнато чипса могат да ви го направят и от трици, сладоледа от охлюви, а пържолите от конски фъшкии. Те не случайно си раздаваха награди за сандвичи с вкус на човешко месо. Сега прочетох, че "яденето на насекоми е причината за големия мозък на хората". Цъфтат ли налъмите? 

Защото на някои места по света хората обичат да ядат такива неща, но по нашите ширини консумацията им е свързана с крайно състояние на изпадналост и случайност. Както се казва, трябва да са ти "цъфнали налъмите" за да стигнеш до там. Та така. 

Човекът като генератор и преносител на дълг

Концептуалното деление между възможните проекции на човешкото битие е безкрайно. Човекът като обект или субект, човекът като стойност, човекът като културен елемент, фактор изграждащ или фактор рушащ социалното благоденствие - тази тема е достатъчно хлъзгава и безкрайна и всеки ще представи различни перспективи и гледни точки. Но на мен винаги ми е било интересно, че той е превърнат в генератор и преносител на дълг. В едни общества той е преносител основно на социален дълг, в други общества е генератор на финансов дълг. В различните ситуации исторически, социални или обществени човекът става преносител или генератор на някакъв дълг. Едни форми на дълг отправят заявка към времето му, други към трудовата му повинност, трети към интелекта му, а някои дългови ситуации отправят директно искане със залог, че това може да доведе до еднократна употреба на живота му. Войните, например. Но както и да погледнем нещата той е поставен в ситуацията да бъде генератор и преносител на някакъв дълг. Защото кредитният дълг не е творение на съвремието. Отнемам ти правото над земята и след това ти я давам да я обработваш, за което ти ми дължиш данък. Ако искаш да си жив на моята земя то ти ще ми дължиш и ако не можеш да издължиш това, че си жив ще станеш мой роб за да те продам като стока. Двата начина да гледаме на обекта е като на стока и като на генератор на дълг. Всеки ден се събуждаш с една цифра над главата, която ти трябва да произведеш по някакъв начин. Между другото, сега си давам сметка, че трудовата дейност е единственият начин да откупиш дълга си без да си в директен смисъл роб.

Наскоро гледах видео на Ричърд Улф, в което беше обърнато внимание на това, че отпускането на кредит е начин да се дава малка заплата. Поддържаш заплатата ниска поради задлъжнялост на работника, което прави всякакви негови опити за предоговаряния на заплатата невъзможни поради наличието на дълг. Но поддържането на ниска заплата ограничава възможностите на служителя да пазарува, а ти имаш нужда от продажби. Отпускайки му кредит ти си гарантираш негова финансова наличност месец по-рано за харчене. Тоест ти изтегляш харченето, усвояването на пари от продажби месец преди даването на парите по заплата. Не само, но ти усвояваш месец по-рано печалбата от продадените стоки. Не само, но ти усвояваш и лихвите по кредита, който си отпуснал. Не само, но при всяко придвижване на парите ти усвояваш отчисления. Не само, но ти правиш планова икономика, в която имаш планово производство и планови продажби. Защото в крайна сметка потребителя ще купи само това, което е налично на пазара. А ти произвеждаш или внасяш всичко на пазара. Не само но парите, които се връщат при теб като печалба ти ги даваш отново под формата на кредит, което е инвестиционен продукт и не плащаш данъци. Не само, но начисляваш и такса за обработката на цялото това нещо. Не само, но го правиш с пари, които само ти можеш да печаташ. А ти можеш да емитираш колкото искаш единици. И не само, но можеш да генерираш какъвто искаш дълг към себе си. Това изреждане може да продължи дълго. И в някаква степен дразни сетивата на тема дълг. И не само. Преносителството на дълг винаги генерира допълнителен дълг особено ако е голям и колкото по-голям е дълга толкова по-неизгодни стават условията за рефинансиране на стария дълг и толкова по-високи са лихвите. И предприятия с размерите на държава, каквито са държавите, не са застраховани от тази въртележка. Още повече икономистите ни казват, че има точка, от която нататък дълга става необслужваем. В това изреждане аз направих една спекулация и тя беше в допускането, че аз еднолично печатам парите, контролирам банките, държавата и монополно целия пазар. Защото ако допускането е вярно снимката е валидна.

Два милиона години еволюция за да стигнем до тук. Което ме накара да обърна поглед към еволюционния ход на това същество с такъв неочаквано голям потенциал да носи товар, да генерира товар и да иска още товар. Обърнах се към Доукинс, защото заглавието "Егоистичният ген" грабна моето внимание. От една страна човек очаква да получи отговор на въпроса как се стига до това винаги да има индивиди, които искат да доминират над останалите индивиди. Може би въпросът е еволюционен. От друга страна за да е възможно това доминиране трябва да има и стремеж от останалите индивиди да се съсстезават, заради личните си егоистични подбуди, за захарчето на върха на пирамидата. Ето Дарвин ни казва, че естественият подбор е механизъм за добиване на надмощие и продължаване на вида от най-адаптивните му представители - онези индивиди, които ще проявят най-голяма интелигентност. Доукинс ни казва, че съревнованието е на ниво гени и тялото на човека, на отделният индивид, е само биологичен механизъм, през който те преминават временно. Аз не харесвам единствено, че Доукинс прилага примери с алитерации в книгата си, с които се опитва да улесни и замени реалните термини. Тъкмо свикваш да ти говори за страници от книга и той преминава към хромозоми, после се връща на страниците, после отново на хромозомите. Далеч по-лесно е нещата да бъдат казани съвсем директно от началото до края. 

ДНК има 46 хромозоми. Тази ДНК информация представлява уникалният идентификационен код или геном, описание на индивида. Тези ДНК спирали се намират във всяка една от клетките на човека. Всяка отделна хромозома е съставена от поредица азотни нуклеобази. Тези бази са четири и са кръстени C цитозин, G гуанин, A аденин, T тимин. Освен тях във веригата на ДНК има захариди представени от деоксирибозата и фосфати. Не е чак толкова сложно. Ето една картинка, която са се постарали да изглежда достатъчно ясна и за неспециалисти. Източника е Уикипедия. 

На нея виждате основните градивни частици на живота подредени в редове по двойки това са А, С, G и T. Оранжевеещите молекули са захаридите, а между захаридите са фосфатите. Това, което виждате са 4 реда двойки в ДНК. 

Всяка една от хромозомите на ДНК е изписана в спираловидна форма по този начин. Всяка една хромозома от онези 46 при човека, за които споменахме, има хиляди двойки - редове изписани с по две от четирите възможни бази. Генът представлява набор от определен брой редове. Или иначе казано ако погледнете веригата на ДНК на долната снимка хипотетично 30 реда са запис на цвета на очите, следваите 15 реда отговарят за цвета на косата и т.н. докато не бъде описан целия геном на индивида. 

И в този запис тези четири молекули са основата. Вижте съвършенството на природата в цялата й красота. Ето как изглежда един ред от ДНК, двойка бази на атомно ниво:

На това ниво е записана информацията и поредицата от такива редове съставя отделните гени. И за да стане още по-прекрасно всичко живо на тази планета, което е част от естествената флора и фауна е написано със същите тези 4 бази - А, С, G и T. Растенията, животните, гъбите - всички ДНК спирали са написани с едни и същи молекули, но молекулите са подредени по различен начин. 

Така представен генът е малко по ясен. Доукинс аргументира в книгата си, че двигателят на живота е желанието на гените да продължат съществуването си. Определени 60 реда, да кажем, се борят да продължат нататък и на това се базира еволюционния механизъм. Други 40 реда търсят подходящ партньор за възпроизводство. Едни 130 реда отговарят за това дали тялото ще бъде построено така, че да има добро кръвно налягане. Комбинация от редове - двайсет тук, 60 там отговарят за това как ще бъдат построени дробовете. Тоест този запис е общата инструкция как да бъде построено това тяло и то, както се сещаме, може да бъде реконструирано ако се пази запис на оригиналния геном. Може би не днес, но съвсем скоро. Но нека оставим този мем за сега настрана. От това, което Доукинс твърди, разбираме, че двигателя за възпроизводство в основата си е набор от гени, които се състезават да бъдат копирани в следващото тяло. Тоест единицата на живота си строи биологичен корпус, пребивава в него известно време, съревновава се, прогнозира, планира и посредством биологична обмяна на гени с другия пол се прехвърля в следващото тяло, ако успее да се пребори за това. Ако друг ген надделее пътят на този спира с това тяло. С този биологичен корпус. И с биологичното размножаване, производството на нови корпуси преносители на гените под формата на бебенца, задачата е изпълнена. Сега генома на индивида може да се занимава с опазването на предадения напред код и собственото си съхранение до където това е възможно. Но той е напривил всичко възможно да се прехвърли нататък. Много са интересни тези неща и има действително логика в това, което Доукинс излага. Ако тези неща са верни то тогава генът наистина следва да е егоистичен, геномът също следва да е егоистичен. Едва на ниво култура човекът може да се съпротивлява на тези вътрешно вградени импулси и директиви. 

Представете си, че когато говорите с приятелка и тя не спира да ви се хвали за това колко прекрасно си е изкарала на почивката в Мали това представлява манифестация на импулса на генома да демонстрира колко успешно е бил конфигуриран. Психологията ще го обяснява през комплекси обслужващи съзнателното, свръх аза, То и какво ли още не. Биологията ще се опита да го обясни през гените. Антропологията ще се опита да го обясни през културата, фолклора и нравите. Географията ще ви опише къде е Мали и колко е пътя до там. Етиката ще се опита да обясни какви са моралните измерения на това говорене. Естетиката ще се опита да обясни отношението между субекта и обекта на говоренето и в какви отношения влизат те. Икономиката може да даде обяснение защо Мали въобще е предмет на разговор. И т.н. Но там отзад, във всяка клетка на индивида, е пълният и подробен опис на това какво представлява той и за какво ще се бори неговия геном с този биологичен корпус, който си е построил. 

Опитах се да обясня на едно дете колко интересна е биологията и по-специално ДНК и то не отрази нито дума от това, което казах. Едвам ме изтърпя за да се върне отново към тик ток. Защото нека бъдем честни, нейният геном има една мисия в момента и тя е да открие биологичен партньор, с който да направи обмяна на генетичен материал. Погледнато така каквито и глупости да говоря за биология, химия, физика те са ирелевантни към мисията на корпуса, който обитава. Ето я и връзката. Много по-лесно се приема мисълта за доминиращи и доминирани ако признаем, че има аспекти на нашето съществуване, които ние все още разгадаваме. Ние не знаем дали няма "алчен" ген или "войнолюбив" ген, които диктуват на едни да действат върху други по начините, които са избрали. Ние не знаем дали това разделение не се дължи на чувство на превъзходство на отделни индивиди над останалите и ние не можем да докажем напълно, че то е необосновано. Защото те на практика в момента правят една семпла демонстрация. Ако ти не желаеш да се развиваш, да се самообразоваш, и ти не можеш да осмисляш света по правилен начин и да се адаптираш то ти наистина си само един корпус. Дори да искаш да си повече от това приеми нещата такива каквито са - в природата има постоянна конкуренция и ако искаш да се бориш за повече се готви за битка. Само на основата на културата, която ние градим и само на основата на идеологии можем да имаме претенции за равенство, братство, баланс, високи стойности от друг вид, ценности като доблест, умения и т.н. Само през идеята за нещо по-голямо и по-красиво от това можем да търсим основание за друг вид дискурси. На практика без тези стойности останалото е един отровен експлоатационен танц, една игра. Гените те използват за едно, други индивиди те използват за друго, трети индивиди за трето докато силите не се изчерпат. Тази биологична машина е натоварена с дълг по достатъчно много направления и всяко старание да бъде щадена си заслужава. Всяко старание да бъдат подобрени условията за съществуване също. Всяко старание за осъвършенстването й също. 

Иначе говорим за обикновени експлоатационни единици натоварени със задължения, който трябва да изпълняват докато могат. Ако са податливи и способни да генерират допълнително, ако са способни да носят на повече натоварване още по-добре, ако са достатъчно издръжливи, ако са в полза, а не в тежест - всичко това е прекрасно. Ако доброволно участват в това също чудесно. Има хора, които разсъждават по този начин. Генетично им е заложено. 

Между другото биологичното тяло като временен преносител на гени, които се борят да продължат да се копират нататък в следващите биологични машини - това цялото наистина е система на дълг. Прекрасното чудо на живота погледнато през тази призма е задължаващо, защото целият геном е построен в дългова позиция към гените. На шега го наричаме биологичен часовник, но реално вътрешната потребност за въпроизводство е дълг към гените, които според Доукинс имат една основна цел. Аз искрено се надявам, че четейки различни автори ще открия и други трактовки специално на гените, защото това е много интересна материя. Очаквам, че с напредването на науката ще ни покажат един малко по-поетичен характер на нещата. Ще ни кажат, например че онзи непрочетен обем от ДНК кода е натоварен с по-висши функции. И това ще даде нови поводи за размисъл. 

Поставих текста в графа дистопични модели, защото концепцията за дългово съществуване е дистопина. Дали има нещо общо с истината е съвсем друг въпрос. 

Съвременните дистопии и разума

Някога четях Сартр и се чудех какво има предвид под това, че писателят трябва да бъде отговорен към времето си. Младостта съчетана с представите за свободата на мисълта, особено в изкуството, ме караше да си мисля, че изкуството е място, където просто можеш да бъдеш себе си. Фантастиката показва, че нищо не е задължително. Но годините минаха и аз разбрах, че тези младежки съждения не са правдиви. Фантастиката твърде често отразява именно проблеми възникващи в съвремието на писателя или във времена, които той желае да изкоментира. Разбрах какво е фашизъм от Азимов. Не само прогнозен характер има фантастиката, но тежко изобличителен. Тя е битка на идеите за изконните за нас ценности, но едновремено поставя въпроси към битието в различните му стадии на развитие. Това ли е света, който искаме да посторим? Какви грешки е възможно да се наслоят?

Старият свят си отива и привидно бързо се изплъзва между пръстите ни макар вече да знаем, че това не е решение взето вчера или преди 10 години. Ние знаем, че това е отдавна планиран процес и в момента се намираме в една междинна кулминационна фаза, в която процесите вече са станали видими. Получили сме възможност да ги наблюдаваме и ни е дадена частична информация какво се случва, достатъчна за да можем да осмислим битието като променящо се в определени посоки. Ние разбрахме, че от нас не зависи дали ще бъдем боядисани в червено или в синьо, защото тази игра се играе на друго ниво. Нашият цивилизационен избор не е ляво или дясно. Но ние трябва винаги да се стремим да осмисляме битието по такъв начин, че да не изпитваме страх от промените и да залагаме на индивидуалната самозащита на собственият разум и психика така както пазим телата си. Нашият избор и наше право е дали ще успеем да запазим здравия си разум, културните си черти, традициите си, начините си на мислене, вродената скептичност и онази природна интелигентност, която ние харесваме. Макар, че информационните потоци са контролирани от силните на деня, до нас все пак достига през процепите на информационното взаимодействие с истинските интелектуалци достатъчно информация, която да ни сигнализира къде се намираме и какво в най-общи очертания се случва. А това е хигиенният минимум, който всеки един от нас трябва да покрие ако иска да е в съзнание и да не го наричат биоробот.

Има различни начини да демострираш счупванията в дискурса и потенцията за възникване на битие проблемно и нихилистично. Но има автори, които мечтаят. Те се впускат в дебрите на утопията и разказват за едни съвършени социални модели, които първоначално винаги изглеждат много красиви и добре измислени, но вгледаш ли се по-отблизо конструкцията на хуманизма в тях се пропуква и демонстрира своите слабости. Съвършено общество, но обслужвано от роби. Една от най-известните утопии на Т. Мор. Или пък съвършен свят за златните 500 милиона души. Утопистите са опасни мечтатели. Има прекалено много части в конструкцията на съоръженията, които изграждат, които могат да дефектират. Затова дистопиите са много по-образователни. На принципа на негативният опит учи мигновено.

В този ред на мисли алегоричният наратив, метафоричните истории демонстрират гаврата със здравия разум прекрасно. Особено когато осъзнаеш, че тези съчинения са отражение на битието ти, на неща, които всеки ден виждаш.

Аз много често обръщам внимание на така нареченото „информационно общество“. Създадох господин Духлев, пратих го в Информационната Агенция, където му бе съобщено, че се е самоубил и е мъртъв. И моят беден господин Духлев два дни лежа и бра душа, че земният му път е приключил. Накрая Информационната Агенция възкреси статута на тялото му и му благодари за това, че е гласувал на изборите. Той остана много доволен, не само, че е жив, но и че се е държал като отговорен гражданин. Такива са моите истории и в тях няма милост към онзи, който се е превърнал от субект на собствената си действителност в обект на външно наложена действителност. Хора, които чакат да чуят какво се случва с тях, дали са щастливи, дали са доволни, дали са здрави – това са хора, които са станали обекти на Информационната Агенция и ако те сами не спрат да ходят при нея, не спрат да слушат какво им говори и в какви филми ги вкарва те никога няма да могат да се откъснат от нея. А могат. Могат да се обърнат и да кажат, че този фрагмент от настоящето се е повредил и трябва да бъде или преработен или ампутиран. Защото ефектът от една модерност, която има толкова дистопичен характер няма как да излезе положителен накрая. Те могат да изберат алтернативните интелектуални пътища. Те могат да изберат разума, който винаги ще ги препраща към старите добре утвърдени морални концепции. Защото както Хюм казва ние не сме толкова различни едни от други. Ако разпитате хората кои са наистина важните неща това са здравето, личното щастие, децата, мира. Той затова говори за емоционалната зрялост, защото през нея и ако тя е налична и добре развита, хората ще могат да осмислят ценностната си система по правилен начин. Да взаимодействат едни с други разумно и така ще се получи общество от индивиди, които имат реалистични очаквания към собственото си съществуване. Индивиди, които отхвърлят директно неща, които са им противоестествени. Като например дистопичните практики. Дистопичните идеи. Нихилистичните констукции. Противоестествените неща. И ако някой има съмнение какво включва списъка с противоестествени неща можем да бъдем така любезни да изброим няколко. Яденето на буболечки, което не е част от нашата култура. Разбиването на модела мъж жена, което противоречи на биологията ни. Списъкът е безкраен и в основата му стои манипулирането на съзнанието и разбиването на ценностната система, подмяната на съдържателният план на стария свят с обърнатите стойности на новия. Защото това са преобърнати стойности. Всички тези модерни практики изглеждат като предверие към нечия болна представа за утопия. Една утопия, която още от сега куца.

Но темата за манипулирането на съзнанието не може да бъде изчерпана. Ние сме свидетели всеки ден на безподобно по обем канализиране на информационните потоци, което води до откровен нравствен и когнитивен хаос. Взимам един господин и с цялата си творческа жестокост го изпращам на операция. Само малко ще го резнат, а той се страхува. Докторът вади флекс миг преди упойката да хване. Когато се събужда от операцията се чувства смутен, но доволен. Разбира, че черепната му кутия е срязана, ципата на церебралния мозък е премахната и освен панта да държи капака на мястото му е сложена и закопчалка отпред за да не хлопа. Пращам го на първата му промивка в луксозен салон, където той споделя, че откакто мозъка му се промива редовно вече всичко му се струва нормално.

Темата за манипулацията е безкрайна. Ако във времена турбулентни и драматични се чувстваш нормално това не говори добре за ципата на мозъка. Време е да се провери дали все още е там. Не дистопията във фантазиите на писателя има разрушителен ефект. А неспособността да уловиш дистопията в реалния живот, защото тя подменя ценностната система с външна и чужда.

Говорят ни за 15 минутните градове и едновремено с това унищожават селата. Разума не може да не зададе въпрос по тази тема. Ако искате да добиете концептуално ново, според вас, обитаемо пространство, което да даде на хората всичко в рамките на 15 минути защо не направите едно село свършенно и не поканите хората да се преместят там. 15 минутният град няма нищо общо с комфорта на обитателите му. Нито е практично икономически нито щадящо екосистемата. Защото ние добре знаем, че хората в провинцията стига да искат могат в миг да престанат да бъдат потребители на 70% от продуктите. Това ще повиши устойчивото развитие до небето. Целта е добиването на едни концентрични, неясно защо с кръгла форма при положение, че съвременното градоустройство е обикновено ортагонално замислено, лагери. Това е идея в директен конфликт с разума.

Винаги, когато имаме фикс идеи добиваме аномалии. Аномалиите трябва да бъдат коментирани и изобличавани. Грозната и дразнеща действителност на дистопията внезапно се оказва дори не метафора на действителността, но почти нейно интерпретирано отражение.

Познавам хора, които ми казват, че не четат фантастика. И аз се питам колко близо трябва да бъде дулото на пистолета до лицето за да се превърне от фантастика в реалност. Например на двайсет метра е фантастика, на пет метра все още е фантастика вече научна, на пет сантиметра очите се събират и въобще не могат да го видят. Допускам, че момента, в който гръмне вече ще е неоспорима реалност

Директен начин за пробив през културните пластове е атаката към традиционната храна за един народ. Опитаха се да ни пласират съждението, че муската е вредна за околната среда. Че бобовите култури са вредни за здравето. Опитаха се да ни пласират яденето на човешко месо, обикновен нечистоплътен канибализъм. Французи наградиха Шведи за сандвич с вкус на човешко месо. И ние няма как да не попитаме от къде знаят какъв е вкуса на човешкото месо? Това ли е тяхната представа за прекрасния бъдещ свят? За да се успокоят сетивата върнаха се на това, което е било изначално планирано. Насекоми в храната.

Комбинирани всички тези аномалии водят до естествения резултат. Човек, който ходи до Информационната Агенция за да разбере жив ли е, мъртъв ли е и как се чувства по тези въпроси. Ако разума не се съпротивлява постоянно на тези неща той в един момент започва да се оплита в тях и да се губи. Губи се представата кое е нормално, губи се идеята кое е редно, морално, правилно. Губи се концепцията какво означава да си културен човек, опростачва се поведението, опростачват се и мислите.  

За да не се стигне до планово потребление, ядене на каша от стрити човешки кости с овкусители човек трябва постоянно да бъде скептичен към абсолютно всичко, до което се докосва. Така относителната истина става малко по-достъпна. И антиутопията ще получи възможност да остане там, където й е мястото. Като болезнено предупреждение - само в изкуството.