Възхищението към патриарха е по-силно

Всяко българско дете познава големия български поет и п исател Иван Вазов. Толкова голям и толкова величествено огряващ литературното ни наследство, че заслужено стои там горе на пиедестала на своето величие. Често ходя на гроба му и си припомням любимите си стихове от него. Често се замислям над думите "аз съм българче и силна майка мене е родила". Тези думи могат да преобърнат цял поток от негативни мисли. Защото българчето е родено за да бъде силно. Защото, когато едно дете родено в България получи подаръкът да чуе тези стихове то получава фундамент, стабилен фундамент, върху който да изгради своята идентичност. Да се гордее, че се е родило точно на тази земя и да не изпитва греховни помисли, че друго място по света би могло да го направи повече от това, което е. Да се стреми да изгражда себе си тук, където му е корена и да не гледа към другите с повече от дълбоко уважение към тяхната стойност. И като човешки същества и като преносители на тяхната специфична култура. Тази закваска поднесена като културен фрагмент дава на всяко дете себеуважение и основание да иска да строи и изгражда свой собствен свят в рамките на тази наследствена му общност. Да почита дедите си, да уважава родителите си, да уважава родината си. И всяко дете, което живее, учи и расте в тази страна трябва да научи, че българчето се гордее с произхода си. Дори гостите на нашата родина е хубаво да знаят, че българчетата са родени от силна майка и изпитват гордост и самочувствие бидейки българи.  

Аз имам много любими стихове от Иван Вазов, но днес ми се прииска да си припомня онова, което говори конкретно за богатството и красотата на българският език. Защото аз имам отношение към него и съм възхитена от начина, по който Вазов е говорил за него. Възхитена, защото хората забравиха, че онези така ненужни поети, художници, актьори, скулптури  и всякакви там нещастни хора на изкуството са точно онези, които оставят най-ярки следи в съзнанието на социалната парадигма като отражение на онова, което един народ е. И по отношение на това, което един народ иска да бъде. Без тях останалото е една суха математика, една статистика. Ставам, отивам, връщам се, раста, старея, умирам. Край на историята. И там някъде един от тези така ненужни на съвремието писарушки взел, че написал в далечната 1883-та година:

"Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи! (Б.а.)"

Каква изразителност и какъв размах демонстрира Вазов през далечната 1883 година непознал все още оггромното многообразие от нови думи, които щяха да му дадат още по-голяма изразна мощ. Чуйте само колко много поетика има в казаното. С какво възхищение говори Вазов за българския език:

Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива?

Какъв разкош, какъв размах, каква изразитост! Реч, която е звънлива, гъвкава, мощна, хубава. Реч изпълнена с руйни тонове! Реч, която е жива! Моля ви да се замислите най-вече над следното: Познавате ли огромната мощ на този език? Колосална е. Толкова е голяма, че ми е трудно да го опиша с думи прости човешки. Със сигурност не очаквам да се справя по-добре от патриарха. Поне не и докато съм вписана в един омаломощен от малоумие и неграмотна пошлост дискурс. Нямам предвид буквоядското търсене на правописни грешки. Имам предвид емоционалната и психологическа немощ.  Но аз имам друго. Аз имам, подарено ми е, дадено ми е от него да зная, че там където отивам има едно необятно езиково богатство, непребродимо. И аз зная, че там, където отивам е само благодарение на него и на тези като него. Всички го знаят. Защо да се залъгваме? На края издигаме паметници само на онези, които са защитавали достойни каузи. Всички останали отиват в канафката. Ако не го знаят могат да си припомнят и тези думи на Вазов. Великия, големия, недостижимия:

"един ще хули, друг ще ме проклина. Но мойте песни все ще се четат..."  

Интелигентността и приспособяването

Вече толкова много години ни пласират една и съща фраза и ние я преповтаряме като малки деца сякаш тя наистина е изключително ключова. Дори аз самата съм я използвала докато не се замислих вярна ли е наистина. Ето я:

Интелигентността е умението да се приспособяваме към промяната.

Няма такова нещо. Нито това изчерпва и описва интелигентността, нито промяната е нещо, към което сме длъжни да се приспособяваме. Или иначе казано тази фраза е тежко манипулативна, защото извежда хипотезата, че ако ние не се приспособяваме значи нямаме интелектуален капацитет. И напълно изключва хипотезата в която ние не се приспособяваме защото нещото на дневен ред противоречи на начинът ни на мислене и цялостните ни разбирания. Например може да е в пълен конфликт с някакви ценности и ние защитавайки тези ценни за нас неща ставаме негодни и изглеждаме неителигентни в очите на хората, които са я възприели за валидна. А те я възприемат за валидна за да не се чувстват глупави. И за да не се чувстват глупави се принуждават да се нагаждат независимо от това дали нещото, към което се приспособяват противоречи на някакво тяхно разбиране. Така казват хората, адаптираш се. И залагат на поговорката, че преклонената главичка остра сабя не я сече. И забравят да осмислят, че напротив и тъпа сабя може да я отсече, че е много по-удобно, когато е преклонена. Щикотлив е примера, но за един умен човек изчерпва темата. Все пак ми се иска да кажа още няколко думи за напластяването на съдържателния план.

Ние свикваме да боравим с определени понятия като "довиждане, здравейте, добър ден" и ги използваме всеки ден по десетки пъти. И те за нас са натоварени със символиката на поставянето на начало на общуването и край на общуването. И рядко се замисляме какво трябва да означават тези думи и фрази отвъд беглата ндикация, че сме преносители на някаква елементарна култура. 

"Добър ден" означава, че срещайки някого аз му пожелавам денят да му е добър. Споделям на глас, че тази среща прави моят ден добър. И всичко свързано с тази среща следва да бъде произведено и разбирано като добро. 

"Здравейте, здравей" казвам на по-близки хора, те са ми също така и по-скъпи. На тях желая не просто добър ден, а крепко здраве. Защото за мен е важно да са здрави и да живеят дълго. Все така да се срещаме и да им се радвам. "Здрасти" вече е махленската форма и влиза в един своеобразен сленг към наистина добре познати хора, на които и пълна глупост да кажа те пак ще знаят, че им желая и здраве и добър ден. Произнася се по-лесно и е широко възприето. Между другото "Здрасти" хвърлено на някой бегло познат пък често може да означава, че не ми е интересен и не търся по-нататъшно общуване с него. Не се издига в моята йерархия чак до там, че да му пожелавам крепко здраве и благоденствие, но съм добронамерен. 
    

"Довиждане" би трябвало да означава, че ще гледам на следващата ни среща със същото добронамерено отношение и очаквам тази среща. Не нетърпеливо, но все пак отварям възможност за едно последващо виждане.

"Доскоро" озвачава, че следващата ни среща трябва да е относително скоро, защото за мен ще бъде ценна и аз я очаквам. Хвърлено на някой непознат, обаче, би могло да означава "доникога". И ми е чудно защо не е въведена в употреба и думата "Доникога". Тя успешно би могла да замести куп груби думи.

"сбогом" е дума, която съдържа в себе си смисъл на раздяла завинаги. По пътя на бога " с богом" само напред и никога назад. И затова повече няма да се видим. Затова е сбогом. Но много важно, който си тръгва и заявява, че поема по свой собствен път прави го с бога напред. 

"Чао" - какво да кажем. Би трябвало да се използва като градация на "сбогом", но не е такъв случая. Понеже е мързелива и лесна за произнасяне се използва постоянно. 

Лингвистичните навици, базисната култура на поведение са фундаментални, защото оформят начина, по който мислим. Обърнете внимание на следното изречение:


Ак0 че5е3 то8а зн3ж4 с4 р3дк5л ли5784кгич8и7е с4 ум4т5я д076а64ч9о д749е.

Нали така? Защото иначе не би могъл да го прочетеш.

Интелигентността не е свързана със способността ни да се нагаждаме с променящите се условия, а е по-близка до способността ни да разпознааме модели, да разсъждаваме, да боравим с езика на такова ниво, че дори отсъствието на 80% от буквите да не пречи да прочетем един текст. Защото бързият сравнителен анализ, който съзнанието ни прави на базата на всичко, което сме опознали, прочели, почувствали и знаем ни помага да извлечем съдържателната компонента от пъзела. 

Така, че сляпото преповтаряне на подхвълени красиви фрази не е най-добрата идея. Затова четем книги, затова учим. През призмите на различните наративи да трупаме лингвистична и мисловна интуиция, която води до интуиция цялостна в сбъсъка и с познатото, и новото, и напълно непознатото.

Чувам вече много пъти от деца, че те няма какво да получат от книгите и компютърните игри са много по-полезни, защото са отворени за манипулация. А при книгата историята е фиксиана от автора и поради тази причина е скучна. Понеже това съждение ми се видя интересно логиката на малкият човек е, че той манипулира играта да се развива така както той иска. Реално се случва обратното. Играта манипулира малкия човек, но го оставя да си мисли, че той има контрол. При книгите сюжета е фиксиран, но заради многото думи и феномена на асоциациите тълкуването е отворено за достатъчно много интерпретации и последващи размисли и въпроси, които са ивдивидуални. Тоест книгата, която изглежда сюжетно затворена, е всъщност доста отворена и отваря  още повече врати пред съзнанието. 

Интелигентността се развива на много нива и касае различни аспекти от изграждането на личността. Затова говорим за емоционална интелигентност, цялостна проява на интелигентност и  т.н. Огромна част от това се изгражда през пречупването на призмата на текста. През несъгласието с текста. През въпросите към текста. През въпросите, които текста отваря и оставя да висят в пространството. А играта обгръща човек и го затваря в капсула, колкото и да е интересна, в която той се сблъсква отново и отново все със себе си, но направляван от играта. Има игри с повече играчи, но ми е трудно да си представя какви нюанси на характер прозират през действието вътре в играта.