Веселин Ханчев - Класически послания

Непрекъснато си припомням стихове на Веселин Ханчев и те стават все по-актуални колкото повече светът навлиза в етап на хаос и неопределеност. Не разбирайте, че това, което се случва не може да бъде описано, не е в това въпроса. Въпросът е в това, че всички ние тръпнем в неприятно очакване къде ще ни запокитят бурите на съвремието и дали за нас като народ има бъдеще. Разбира се, че така казано звучи страховито, но целта не е да се плашим едни други, а да си дадем основание да търсим най-доброто в себе си и да не спираме да искаме да се развиваме. Не в посока да се уеднаквяваме с останалите, а да развиваме собствените си умения по такъв начин, че да допринасяме към общото. На първо място към благото на народа ни и на второ място да сме полезни на всички други народи с нещата, които създаваме. И затова онези, които така кряскат и се боят от обичта към собствената родина могат да вземат тези свои страхове, да ги натъпчат в един куфар и да се качат на първия самолет, който води навън от нашата родна действителност.

За да останеш, за да си потребен. За да те има и след теб дори. Познати ли ви звучат тези слова? Не са случайни, не бива никога да ги забравяме, защото само в няколко реда Ханчев ни припомня за какво въобще сме се родили. Не е заради насъщния, макар, че никой не е по-голям от него. Не е за да вегетираме. Родили сме се за да претворяваме света по такъв начин, че отражението от нашето съществуване да носи допълнителни високи, максимално високи стойности за останалите хора. Дали това ще означава да поддържаме средата чиста, дали ще пишем памфлети или всеки ден ще се стараем в работата си да бъдем полезни на останалите хора това е начин на мислене. Ние сме закърмени с него и има моменти, в които е необходимо да поглеждаме назад. Императивно е докато вървим напред да хвърляме тези погледи назад към добрите практики, към правилните модели на мислене, към класическия морал и да черпим опит от тях. 

Зная, че някой ще каже "Какво ме интересуват някакви си стихове, от тях не мога да извадя никаква печалба". Да, парите са важни, но те са важни до там, до където ние следва да искаме да осигурим достойно съществуване за себе си и за тези около нас. Оттам нататък стават важни други неща. Други стойности, които често наричаме високите стойности в живота. Да си достоен, да се стремиш да претворяваш света красиво, да се стремиш да го правиш по-добър цялостно, а не само в собствения си двор. Защото окултуряването започва отвътре, но то следва да се вижда и отвън. И ето едно от най успешните лирически творения в нашата литература на големият, наистина уникалният Веселин Ханчев. Прочетете тези незабравими и вечни стихове:

"За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като зараснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ, и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори."

Няма нищо по-естествено от това да се възхищаваме на големите си творци. Да преповтаряме думите им, да помним имената им. И няма по-голяма глупост от това да ги заменим с мимолетните стърготини на съвремието. Срещам второкласник от училище именувано "Никола Вапцаров" и му казвам няколко реда от "Вяра". Той е впечатлен. Веднъж от стиховете и втори път от това, че ги зная на изуст. Стигаме до въпроса, че той не знае дори стиховете от "Аз съм Българче". На това са го научили в колективно съгласие преподавателите и родителите. Според тях стиховете не са сред нещата, които трябва да носи със себе си. Със сигурност не е необходимо да знае няколко реда от патрона на училището си. Със сигурност не и няколко реда от патриарха на нашата литература. Изобщо съкрушително е до каква степен дечицата нямат представа, че това са ценни притежания. Не ги учат да уважават великите си творци и да ги носят навсякъде със себе си. Виждате ли, освен "Аз съм Българче" никой не ме е карал да уча "Вяра" на изуст. Нито стиховете на Ханчев, нито на Лилиев, нито на Геров. Веднъж осмислени, веднъж почувствани те сами са се отпечатали върху мен като образци на високи стойности. Съвремените деца нямат това отношение, не ги учат да почитат класическите високи образци, още по-малко онези свързани с родолюбие. Напротив, помагат им да се откъснат от всичко това. Помагат им да безхаберят по въпросите с изграждането на една широко скроена, самоосъзната и изпълнена със самочувствие личност. На основата на натрупванията оставени от предходните поколение. Това е грешка. Колективна грешка.

Попитах моя позната защо дъщеря й не поставя правилно ударенията, когато говори. Защо озвучава по погрешен начин предлози като "в" и т.н. и тя ми отговори, че "учителката в първи клас така я научи". Имам да кажа следното по въпроса. Детето всеки ден е у дома. Как това дете и на какво основание за толкова много години, почти 17, не разбра, че си кълчи езика по погрешен начин. Не чу, че не говори правилно, не желае да се поправи, няма сила на света, която да я убеди, че звучи странно? Какво се случва в красивата й глава ако никой не може да й обясни, че не произнася думите правилно? Какви високи смисли ще търси това дете, ако не може да преодолее базисният минимум на това да се научи да приказва? Това са много страшни въпроси. За мен всичко това е шок. 

Друго дете пред мен се опита да говори, че българите са "нещастници, боклуци..." и останалото не го чух добре, защото избухнах. Ти, малко мило дете, на какво основание трупаш омраза към народа си? Този прекрасен народ. И колко години имаш намерение да пропилееш в напразна омраза и отрицание докато разбереш най-накрая, че това е един много добър народ. Газен, онеправдан и зле гледан в момента той демонстрира някои негативни стойности и е застанал на крачка от отвъдното. Но ти, мила моя, не искаш ли да питаеш по-високи чувства към него? Не искаш ли да погледнеш в огледалото и да видиш, че ти си част от него и обиждайки го, ти обиждаш всъщност себе си. Ругаеш дедите си, ругаеш майка си, че те е родила българче? Имаш ли малко доверие в святостта на онова нещо тежко стъпкано от модерният човек, а именно почит към рода, към дедите? Ето ти няколко стиха да видиш високата литература, която категорично отказваш да докоснеш, за какво говори:

"Аз за тая земя се сражавах.
С мойто тяло в окопа я крих,
всеки цвят, всеки хълм отстоявах
с карабина, омраза и стих.

Бяха мои и нейните рани,
всеки враг и по мене гърмя.
Затова съм аз неин стопанин,
господар съм на тая земя.

С едри крачки аз крача по нея
и с дланта си, държала цевта,
в мойте пещи стоманата лея,
в моите блокове сея жита.

С моя мъка, под моите длани
тая пръст оживя, зашумя.
Затова съм аз неин стопанин,
Господар съм на тая земя.

Тя е моя.
И нека посмее
да премине на нея врагът!
Както нявга ще легна над нея,
ще я скрия под моята гръд.

Ще я пазя — суров и стоманен —
и не ще е в бедата сама.
Затова съм аз неин стопанин,
затова е тя моя земя."

Ако ние спрем да говорим и оставим младежите да потънат в забвение ние ги обричмаме да преоткриват топлата вода без време. Ние сме длъжни да им говорим. На своите деца и на чуждите деца кои неща са стойностни. Иначе страданието, което те ще изживеят ще се върне като вълна и към нас. Не можем да подминем големите автори. Не можем да подминем високите образци на културата и изкуството. Направим ли го ние сме загубени. Затова при всяка наша среща аз ще те питам "гордееш ли се, че си дете на един прекрасен народ?" а ти внимавай какво ми отговаряш докато не свикнеш с мисълта, че за мен това има значение. И за теб следва то да добие значение. За да има взаимно уважение и приемственост. Защото нас ни има заради всички онези хора загинали за да отстояват нашата свобода. Не я пилей като семки по земята, защото всичко, което изпускаш е равно на кофи с човешка кръв пролята някъде заради теб. Заради теб те са умирали и ти нямаш право да се подиграваш с тяхната саможертва. 

Веселин Ханчев е роден в Стара Загора през 1919 г. Изучава право в Софийски университет и през целия си живот работи в областта на изкуството. Има над 20 издадени книги и е безспорно една много ярка и красива личност в българската национална литературна съкровищница. Не оставайте поразени колко малко е написано за него в уикипедия. Това е нарочно. Но той поне не е изтрит напълно в опита да бъде заличена всяка следа от българска стойност и високо изкуство. 

Прочетете един блестящ текст за Веселин Ханчев написан от Емил Петров.