Човекът като генератор и преносител на дълг

Концептуалното деление между възможните проекции на човешкото битие е безкрайно. Човекът като обект или субект, човекът като стойност, човекът като културен елемент, фактор изграждащ или фактор рушащ социалното благоденствие - тази тема е достатъчно хлъзгава и безкрайна и всеки ще представи различни перспективи и гледни точки. Но на мен винаги ми е било интересно, че той е превърнат в генератор и преносител на дълг. В едни общества той е преносител основно на социален дълг, в други общества е генератор на финансов дълг. В различните ситуации исторически, социални или обществени човекът става преносител или генератор на някакъв дълг. Едни форми на дълг отправят заявка към времето му, други към трудовата му повинност, трети към интелекта му, а някои дългови ситуации отправят директно искане със залог, че това може да доведе до еднократна употреба на живота му. Войните, например. Но както и да погледнем нещата той е поставен в ситуацията да бъде генератор и преносител на някакъв дълг. Защото кредитният дълг не е творение на съвремието. Отнемам ти правото над земята и след това ти я давам да я обработваш, за което ти ми дължиш данък. Ако искаш да си жив на моята земя то ти ще ми дължиш и ако не можеш да издължиш това, че си жив ще станеш мой роб за да те продам като стока. Двата начина да гледаме на обекта е като на стока и като на генератор на дълг. Всеки ден се събуждаш с една цифра над главата, която ти трябва да произведеш по някакъв начин. Между другото, сега си давам сметка, че трудовата дейност е единственият начин да откупиш дълга си без да си в директен смисъл роб.

Наскоро гледах видео на Ричърд Улф, в което беше обърнато внимание на това, че отпускането на кредит е начин да се дава малка заплата. Поддържаш заплатата ниска поради задлъжнялост на работника, което прави всякакви негови опити за предоговаряния на заплатата невъзможни поради наличието на дълг. Но поддържането на ниска заплата ограничава възможностите на служителя да пазарува, а ти имаш нужда от продажби. Отпускайки му кредит ти си гарантираш негова финансова наличност месец по-рано за харчене. Тоест ти изтегляш харченето, усвояването на пари от продажби месец преди даването на парите по заплата. Не само, но ти усвояваш месец по-рано печалбата от продадените стоки. Не само, но ти усвояваш и лихвите по кредита, който си отпуснал. Не само, но при всяко придвижване на парите ти усвояваш отчисления. Не само, но ти правиш планова икономика, в която имаш планово производство и планови продажби. Защото в крайна сметка потребителя ще купи само това, което е налично на пазара. А ти произвеждаш или внасяш всичко на пазара. Не само но парите, които се връщат при теб като печалба ти ги даваш отново под формата на кредит, което е инвестиционен продукт и не плащаш данъци. Не само, но начисляваш и такса за обработката на цялото това нещо. Не само, но го правиш с пари, които само ти можеш да печаташ. А ти можеш да емитираш колкото искаш единици. И не само, но можеш да генерираш какъвто искаш дълг към себе си. Това изреждане може да продължи дълго. И в някаква степен дразни сетивата на тема дълг. И не само. Преносителството на дълг винаги генерира допълнителен дълг особено ако е голям и колкото по-голям е дълга толкова по-неизгодни стават условията за рефинансиране на стария дълг и толкова по-високи са лихвите. И предприятия с размерите на държава, каквито са държавите, не са застраховани от тази въртележка. Още повече икономистите ни казват, че има точка, от която нататък дълга става необслужваем. В това изреждане аз направих една спекулация и тя беше в допускането, че аз еднолично печатам парите, контролирам банките, държавата и монополно целия пазар. Защото ако допускането е вярно снимката е валидна.

Два милиона години еволюция за да стигнем до тук. Което ме накара да обърна поглед към еволюционния ход на това същество с такъв неочаквано голям потенциал да носи товар, да генерира товар и да иска още товар. Обърнах се към Доукинс, защото заглавието "Егоистичният ген" грабна моето внимание. От една страна човек очаква да получи отговор на въпроса как се стига до това винаги да има индивиди, които искат да доминират над останалите индивиди. Може би въпросът е еволюционен. От друга страна за да е възможно това доминиране трябва да има и стремеж от останалите индивиди да се съсстезават, заради личните си егоистични подбуди, за захарчето на върха на пирамидата. Ето Дарвин ни казва, че естественият подбор е механизъм за добиване на надмощие и продължаване на вида от най-адаптивните му представители - онези индивиди, които ще проявят най-голяма интелигентност. Доукинс ни казва, че съревнованието е на ниво гени и тялото на човека, на отделният индивид, е само биологичен механизъм, през който те преминават временно. Аз не харесвам единствено, че Доукинс прилага примери с алитерации в книгата си, с които се опитва да улесни и замени реалните термини. Тъкмо свикваш да ти говори за страници от книга и той преминава към хромозоми, после се връща на страниците, после отново на хромозомите. Далеч по-лесно е нещата да бъдат казани съвсем директно от началото до края. 

ДНК има 46 хромозоми. Тази ДНК информация представлява уникалният идентификационен код или геном, описание на индивида. Тези ДНК спирали се намират във всяка една от клетките на човека. Всяка отделна хромозома е съставена от поредица азотни нуклеобази. Тези бази са четири и са кръстени C цитозин, G гуанин, A аденин, T тимин. Освен тях във веригата на ДНК има захариди представени от деоксирибозата и фосфати. Не е чак толкова сложно. Ето една картинка, която са се постарали да изглежда достатъчно ясна и за неспециалисти. Източника е Уикипедия. 

На нея виждате основните градивни частици на живота подредени в редове по двойки това са А, С, G и T. Оранжевеещите молекули са захаридите, а между захаридите са фосфатите. Това, което виждате са 4 реда двойки в ДНК. 

Всяка една от хромозомите на ДНК е изписана в спираловидна форма по този начин. Всяка една хромозома от онези 46 при човека, за които споменахме, има хиляди двойки - редове изписани с по две от четирите възможни бази. Генът представлява набор от определен брой редове. Или иначе казано ако погледнете веригата на ДНК на долната снимка хипотетично 30 реда са запис на цвета на очите, следваите 15 реда отговарят за цвета на косата и т.н. докато не бъде описан целия геном на индивида. 

И в този запис тези четири молекули са основата. Вижте съвършенството на природата в цялата й красота. Ето как изглежда един ред от ДНК, двойка бази на атомно ниво:

На това ниво е записана информацията и поредицата от такива редове съставя отделните гени. И за да стане още по-прекрасно всичко живо на тази планета, което е част от естествената флора и фауна е написано със същите тези 4 бази - А, С, G и T. Растенията, животните, гъбите - всички ДНК спирали са написани с едни и същи молекули, но молекулите са подредени по различен начин. 

Така представен генът е малко по ясен. Доукинс аргументира в книгата си, че двигателят на живота е желанието на гените да продължат съществуването си. Определени 60 реда, да кажем, се борят да продължат нататък и на това се базира еволюционния механизъм. Други 40 реда търсят подходящ партньор за възпроизводство. Едни 130 реда отговарят за това дали тялото ще бъде построено така, че да има добро кръвно налягане. Комбинация от редове - двайсет тук, 60 там отговарят за това как ще бъдат построени дробовете. Тоест този запис е общата инструкция как да бъде построено това тяло и то, както се сещаме, може да бъде реконструирано ако се пази запис на оригиналния геном. Може би не днес, но съвсем скоро. Но нека оставим този мем за сега настрана. От това, което Доукинс твърди, разбираме, че двигателя за възпроизводство в основата си е набор от гени, които се състезават да бъдат копирани в следващото тяло. Тоест единицата на живота си строи биологичен корпус, пребивава в него известно време, съревновава се, прогнозира, планира и посредством биологична обмяна на гени с другия пол се прехвърля в следващото тяло, ако успее да се пребори за това. Ако друг ген надделее пътят на този спира с това тяло. С този биологичен корпус. И с биологичното размножаване, производството на нови корпуси преносители на гените под формата на бебенца, задачата е изпълнена. Сега генома на индивида може да се занимава с опазването на предадения напред код и собственото си съхранение до където това е възможно. Но той е напривил всичко възможно да се прехвърли нататък. Много са интересни тези неща и има действително логика в това, което Доукинс излага. Ако тези неща са верни то тогава генът наистина следва да е егоистичен, геномът също следва да е егоистичен. Едва на ниво култура човекът може да се съпротивлява на тези вътрешно вградени импулси и директиви. 

Представете си, че когато говорите с приятелка и тя не спира да ви се хвали за това колко прекрасно си е изкарала на почивката в Мали това представлява манифестация на импулса на генома да демонстрира колко успешно е бил конфигуриран. Психологията ще го обяснява през комплекси обслужващи съзнателното, свръх аза, То и какво ли още не. Биологията ще се опита да го обясни през гените. Антропологията ще се опита да го обясни през културата, фолклора и нравите. Географията ще ви опише къде е Мали и колко е пътя до там. Етиката ще се опита да обясни какви са моралните измерения на това говорене. Естетиката ще се опита да обясни отношението между субекта и обекта на говоренето и в какви отношения влизат те. Икономиката може да даде обяснение защо Мали въобще е предмет на разговор. И т.н. Но там отзад, във всяка клетка на индивида, е пълният и подробен опис на това какво представлява той и за какво ще се бори неговия геном с този биологичен корпус, който си е построил. 

Опитах се да обясня на едно дете колко интересна е биологията и по-специално ДНК и то не отрази нито дума от това, което казах. Едвам ме изтърпя за да се върне отново към тик ток. Защото нека бъдем честни, нейният геном има една мисия в момента и тя е да открие биологичен партньор, с който да направи обмяна на генетичен материал. Погледнато така каквито и глупости да говоря за биология, химия, физика те са ирелевантни към мисията на корпуса, който обитава. Ето я и връзката. Много по-лесно се приема мисълта за доминиращи и доминирани ако признаем, че има аспекти на нашето съществуване, които ние все още разгадаваме. Ние не знаем дали няма "алчен" ген или "войнолюбив" ген, които диктуват на едни да действат върху други по начините, които са избрали. Ние не знаем дали това разделение не се дължи на чувство на превъзходство на отделни индивиди над останалите и ние не можем да докажем напълно, че то е необосновано. Защото те на практика в момента правят една семпла демонстрация. Ако ти не желаеш да се развиваш, да се самообразоваш, и ти не можеш да осмисляш света по правилен начин и да се адаптираш то ти наистина си само един корпус. Дори да искаш да си повече от това приеми нещата такива каквито са - в природата има постоянна конкуренция и ако искаш да се бориш за повече се готви за битка. Само на основата на културата, която ние градим и само на основата на идеологии можем да имаме претенции за равенство, братство, баланс, високи стойности от друг вид, ценности като доблест, умения и т.н. Само през идеята за нещо по-голямо и по-красиво от това можем да търсим основание за друг вид дискурси. На практика без тези стойности останалото е един отровен експлоатационен танц, една игра. Гените те използват за едно, други индивиди те използват за друго, трети индивиди за трето докато силите не се изчерпат. Тази биологична машина е натоварена с дълг по достатъчно много направления и всяко старание да бъде щадена си заслужава. Всяко старание да бъдат подобрени условията за съществуване също. Всяко старание за осъвършенстването й също. 

Иначе говорим за обикновени експлоатационни единици натоварени със задължения, който трябва да изпълняват докато могат. Ако са податливи и способни да генерират допълнително, ако са способни да носят на повече натоварване още по-добре, ако са достатъчно издръжливи, ако са в полза, а не в тежест - всичко това е прекрасно. Ако доброволно участват в това също чудесно. Има хора, които разсъждават по този начин. Генетично им е заложено. 

Между другото биологичното тяло като временен преносител на гени, които се борят да продължат да се копират нататък в следващите биологични машини - това цялото наистина е система на дълг. Прекрасното чудо на живота погледнато през тази призма е задължаващо, защото целият геном е построен в дългова позиция към гените. На шега го наричаме биологичен часовник, но реално вътрешната потребност за въпроизводство е дълг към гените, които според Доукинс имат една основна цел. Аз искрено се надявам, че четейки различни автори ще открия и други трактовки специално на гените, защото това е много интересна материя. Очаквам, че с напредването на науката ще ни покажат един малко по-поетичен характер на нещата. Ще ни кажат, например че онзи непрочетен обем от ДНК кода е натоварен с по-висши функции. И това ще даде нови поводи за размисъл. 

Поставих текста в графа дистопични модели, защото концепцията за дългово съществуване е дистопина. Дали има нещо общо с истината е съвсем друг въпрос.