Децата са жертви на обстоятлствата

Не мога да се примиря с това, че днес се намира за нормално децата да не могат да четат, да пишат или да говорят, със сигурност да не знаят как е културно и уместно да се държат, но понеже ги обичаме да намираме всевъзможни извинения за тях. Учебниците са трудни, средата е лоша, времената смутни, родителите тревожни, учителите безхаберни. Както и да разместя епитетите ще получа извинение за функционалната неграмотност, която влиза в директен конфликт с това, което ние знаем, че пренасяме като природно вродена мъдрост. Дори неуките, онези, които не са имали възможност да учат са природно интелигентни и могат да разсъждават трезво. Изведнъж образованата младеж се оказва неспособна не само да мисли, тя не може да чете и пише! Обичта на родителите, която е свята, принуждава хората да правят компромис с разума си и с оценките си за това кое е нормално и кое не е. Родителите постоянно се съпротивляват на порива на децата да се носят по течението, но понеже проблемите са твърде много и разнопосочни в един момент се стига до съвсем обяснимата реалност. Не е толколва важно дали умее да чете. Важно ми е да не взима наркотици, да не се разболее, да не пострада физически. Умственото изоставане е по-маловажно от изброените и всеки тайно се надява, че с напредването на процеса на съзряването, тогава, когато живота стегне захвата си около детето с всичките произтичащи отговорности и задължения то само ще бъде принудено да се адаптира и да вземе мерки за своята социализация към обществото. Достатъчно е да го докара до там. 

Децата се прибират от училище и разказват страшни неща. И това кой кого е ударил, обидил или наклеветил са нищожните проблеми. Те разказват с охота за това какви субстанции циркулират в училище и тема номер едно е кой като какъв се изживява - дали е момче, дали е момиче или е нещо друго. Здрави и прави деца плачат, защото не могат да разберат с какво обърканото съзнание на друго дете е проблем. Те не могат да отсеят редно от нередно, те не могат да разберат какво им говориш, те не разбират думите, с които им говориш. Те често не реагират когато им говориш, защото ти за тях си един скучен безинтересен клоун. Реликва от миналото, която е неадекватна на величието на тяхната система от лайкове. Стройна йерархия от одобрение и неодобрение, която не може да бъде разбрана от един дуднещ полуидиот, който няма лайкове и социалният му рейтинг е нула онлайн. Необходимо ли е да се отговаря или да се отвръща с някаква мимика дори на човек без престиж? Теб те няма на картата на устройството, ти си само една маша за определени екстри. В момента, вкойто не си полезен с нещо губиш напълно своята стойност. Говориш "някакви работи там" и лицето на детето стои изпънато безизразно все едно не съществуваш. Реакция нула. С какво си я заслужил, моля?! Пари ли раздаваш, билети за концерти, нови дрехи, нови устройства? Каква е ползата от общуването с теб? Няма полза, няма реакция. Добре дошли в модерния свят. Скитник в пустиня е на път да тръгне на път.

Ние някога правехме огромен брой от нещата просто за да се харесаме на родителите си. Да докажем, че не сме безстойностни същества и знаехме, че за да получим внимание трябва да се постараем. Сега не е така. Сега вниманието е задължение, което родителя ако не изпълнява получава истерии, заплахи и непоносимо поведение отвъд възможност за редакция. И за да не изчаткат напълно родителите често търгуват, правят сделки, с които да си осигурат отсрочка във времето до следващата мини криза. Поредица от кризи. Представете си, че имате един индивид, който избухва в плач или симулира плач за всяко дребно нещо, което буди раздразнение в него. Както правят малките деца - напълно инфантилизиран. Представете си енергията на тялото, изражението на лицето. Представете си душата, която преминава от спокоен режим в екстремна фрустрация, защото нещо си не се случва както на нея й е угодно. Представете си как се надига енергията на ТО и ви изяжда, храни се с вас, с нервната ви система и когато удовлетвори потребността си от динамика на емоциите ви пуска напълно изтощен и измукан. Изконсумиран. До следващият ви спаринг. След 10 минути, когато неудоволствието от липсата на лайкове онлайн акумулира нова потребност от консумация на внимание. Можете ли да си представите с каква мощ този инстинкт се изсипва върху останалите и за колко силна енергия на тялото говорим? В стаята влиза центъра на вселената и всички галактики спират да се въртят, защото иначе ще се добие взрив, който ще помете всичко. 

Ние някога казвахме, че хората, които функционират по този начин са "енергийни вампири". Наричахме ги също "отровни хора". Защото за да се стопира едно поведение то трябва да бъде осъждано. И ето днес собствените ни деца се държат по този начин и тъй като те са ни най-ценното на света ние примираме тихо и чакаме бурята да отмине, пубертетът да отмине, израстването да дойде. Но какво израстване получаваме в този проес? Аз ясно си спомням каква драма беше донесена двойка, каква екстремна ситуация беше грозно поведение, какъв грандиозен гаф беше проявата на неуважение. Това можеше да ти коства лятото, можеше да коства ваканцията, коледата и дори пълна забрана да се радваш на някое дребно любимо удоволствие. А сега? Какво се случва сега? Идва галактиката и иска нещо си. Поредната фикс идея, която е дошла от малкото екранче. Вменена отвън, набита в главата на детето от програма. Идва едно отвлечено съзнание, което не знае къде се намира. Не знае какво говори, не се чува какво бълва, не вижда как се държи, не може да се контролира. И понеже ние знаем от къде идва всичко това ние се държим с разбиране към самото дете. А не бива. Малкото екранче още при първата сценка е трябвало да стане на парчета. Втора сценка няма да има. Единственият проблем е, че всички тези неща са много лесни да бъдат казани, но много трудни за правене. И всеки родител го знае. Дори тези, които не са родители и те го знаят, нищо, че не са водили такива спаринги. 

Добива се човек, който не може нищо, не знае нищо, не предлага нищо, не може да създаде нищо, не разбира нищо, не може да чете, не може да пише, не умее да приказва и т.н. Но за сметка на това иска всичко, защото му се полага по условие. Едно съзнание, което съществува за да се налапа с вниманието на останалите. Да се нахрани и за кратко да се свие в капсулата си и да храносмила на спокойствие изсмуканата енергия. Едно съзнание, което не съществува, защото мисли. А съществува, защото му се полага. Космическата енергия, материя, време-пространство континуум и цялата необятна шир на космоса се въртят, защото това единично съзнание съществува. Не се залъгвайте, какво е един нещастен космос съпоставен към това съзнание. Някога това се считаше за отклонение. Днес това е парадоксално нормално. 

Много е тъжно всичко това и за него има съвсем обективни причини. Прекрасните деца, в които ние виждаме огромния заряд и потенциал са жертва на нещо, което не може да бъде овладяно с лекота.