Днес всички говорят. Всички пишат и всички мислят, че имат какво да кажат. Това е болезнена особеност на съвремието ни, защото някой трябва да изслуша цялата тази амалгама от лични впечатления, оценки и повърхностни размишления, които твърде рядко достигат до някаква субстанциална дълбочина. Всяка една Възнесенка и всеки един господин вярват, че това, което им се е случило е най-важното на света и магнитутът на емоционалния им заряд ще покърти, разтърси и отнесе слушащият ги. Възнесенка е готова да се съблече гола само, за да бъде изслушана. Ако се замислите изприказването на личното преживяно е само по себе си едно събличане. По какъв начин свалянето на дрехите е с нещо повече от пълното и тотално разголване на личността пред всеки познат и непознат. - Улица клубна
Защото някои неща трябва да бъдат обяснявани, а истории като посочената горе в линка имат по няколко продължения. Точно както е и с нея. Защото освен клуб на воайорите, също токова фалшив колкото и клуба на хронофагите, съществува и клуб на садо-мазохистите. Онези, които са готови да си причинят слушането и онези, които са готови да накажат за произволното говорене. Готови ли сме да признаем, че всички членуваме в някой от тези клубове или поне сме преминавали през тях в някои етапи от живота си. Тази незрялост се наказва сурово.
Изкуството е място, където не следва да произведем още от хронофагията си, споделяйки личностно-центристките си пикове и спадове, а място, където размисъла над чутото и видяното се преоблича в интерпретация. "Аз отново съм сломен, тя едва ме забелязва" е текст, който може да бъде брилянтно римуван ако е стих, може да е написан в съвършено вярно от граматическа гледна точка изречение, но е поредното словоблудство. Наскоро четох грузинската класическа поема "Витязът с тигрова кожа" и останах изненадана, че още през 12 век авторът Шота Руставели отделя почти половин страница, за да изтъкне огромната разлика между изкуството и обикновената плява, която всеки може да се постарае да кананиже в ритъм и добра строфа. На практика той обръща внимание, че трябва да бъде правена разлика между изкуство и всякаквите лични споделяния. И ето днес целият свят е залят от "лично споделено", което идва од всякаква форма. Хората наистина мислят, че персоналните им изживявания са по-стойностни от премислените идеи и се отнасят пренебрежително към сериозни сегменти от изкуството. Те не могат да определят каква е разликата между двете. Някой автор ще каже - така съм го почувствал и така съм го написал. Какво си почувствал рядко има значение за повече от двама трима в най-близкото ти обкръжение и бъди сигурен, че и на тях не им пука какво чувстваш, нито какво мислиш. Защото те са обзети от същото чувство на превъзходство спрямо теб. Не само, но го споделят открито пред непознатите. така, че за всеки, който е "споделил своите чувства" това трябва да подейства събуждащо. И другите имат чувства и ви коментират точно през тази призма.
Познавам толкова много хора, които могат да говорят непресекаемо без да се налага дори да издавате звуци, потвърждаващи, че ги слушате. Те се самопрекъсват, защото инстинктивно усещат, че отсреща няма никаква реакция и това самопрекъсване им служи като насрещна реплика. Щом са спряли мисълта си за нещо то е все едно вие сте ги прекъснали, казали сте нещо и те могат да продължат с разказа си. Давам пример. "Бла, бла, бла.., искаш ли още по едно кафе, не? Добре, бла, бла, бла..." Тази кратка пауза създава усещането за общуване, но реално няма такова. Та питам в уравнението - ако всички приказват кой, подяволите, слуша? Аз наистина не срещам хора, които искат да чуят. Всички искат да кажат и правилото, че всеки изстрелва най-ключовото за себе си още с първите си изречения е абсолютно вярно. След "добър ден" веднага идва личната адженда и тя се споделя открито, безпардонно и подробно. Когато тя свърши може да се просмуче едно "А ти как си?", но то е само от благоприличие и веднага се прекъсва със смяна на темата: "Чакай да ти кажа вчера какво стана..."
Онези от нас, които са се наслушали нямат проблем да се скрият в някоя хралупа и да избягват срещи от трети вид. Но въпросът не е в това. Въпросът е останалите как се траят един друг? Или приемаме, че не се понясат никак добре и когато нямат за какво да говорят започват да коментират всичко, което е останало неизговорено. Ще ви обърна внимание, че в нашия език има над 600 -750 думи и израза обозначаващи "говорене". От глаголите, през фразите, та чак до асоциативното метафорично говорене. Ето ви пример за последното:
- Какво правиш?- Тука въргалям един. Строши ми се устата да го обработвам.
И под трите използвани думи и фрази се разбира "говоря му".Не е никак случайно, че имаме толкова богат лексикален запас за отразяването на процеса "говорене". От всичко на света най-много правим това. Не ядем, не се ... и не правим нищо друго така пълноценно както това да дрънчим от сутрин до вечер за щяло и нещяло. За всичко, което е наша работа и за всичко, което не е наша работа.
Поставям една бележка, че подрастващите, които са тегаво неговорящи растат със същата потребност и маниер, но имат проблем. Те за разлика от по-възрастните нямат нито речниковия нито мисловния запас и от тях можете да чуете непрекъснати потоци от "майко, майко, майко..." "Защото това, колкото другото, но ти не ме разбираш" и т.н. Те имат възпитателната засилка да коментират всичко, но не могат и затова нечленоразделно мучат. Съжалявам, това е трагична история, но е реалност. Единствената положителна част от последното наблюдение е, че когато стигнем до фазата на общество, което не умее да "изприказва" ще помълчим малко и това трябва да бъде разглеждано като саморегулаторен механизъм. Махалото трябва да направи своя оборот, за да може да започне новата вълна на порои от думи и обществото да преоткрие, че са хиляди и може да ги използва всичките ОТНОВО. тук мога спокойно да направя препратка и към "Екзистенц Макс", който е крайна фаза на такова общество. И стремежът към добиване на "Главна роля", който е направо опасен.
Общественото социално и медийно пространство се пълни не само от хората. Затова в новия сборник с разкази се открива и "Праймнет", към който все още не мога да дам линк. А също така и "Здравейте, кретени", който пък е обратната страна на монетата и към който също още не мога да дам линк.
Но да се върнем на Възнесенка. Възнесенка е само един от милиардите хронофаги бълващи "съдържание" и нейният късмет да попадне на Тотко Тотков или на Ботко Ботков осмисля цялото й съществуване. Защото без агента под прикритие емоционалният балон, в който се е превърнала ще се взриви от налягането, което тя всеки ден нагнетява вътре. може би, защото има твърде много свободно време, а може би защото има незряло отношение към света, който я заобикаля. Хронофагът наистина не си дава сметка, че "да убием още няколко часа" е самоподписване на собствената присъда за безсмисленост. А колко много хора си позволяват да говорят така. Те имат тук таме по няколко часа за убиване и се чудят с кого да ги убият, убивайки и чуждото време. Забравяйки, че времето е единственото най-ценнонещо, което притежават и което удължава екзистенциалният им континуум. А те искат да го убиват. И когато им кажеш - Не си ли гледал "Jupiter ascending" на братята уашовски те махват с ръка, че това е някакво си там изкуство. Тъпа работа, нали?
Ето още един аспект на ексхибиционизма - един използва друг човек като дневник, върху който да дращи мислите си. Неподбрани, нешлифовани, недообмислени, първични, спонтанни. И когато страниците от другата страна се напълнят необходимо е, наложително е, да се открие нов дневник. Някаква мърлява тетрадка дори става, неугледна и безпросветно оформена, но стига да има свободни страници върши работа. И в крайна сметка не ви е нужно одобрението или разбирането на друг човек. Общуването е пълна и тотална лъжа, в която хората непрекъснато обличат и преобличат костюми. Единствената истина в него се измерва с последствията, които това общуване ще предизвика. Ето имаше една жена, приказлива, направо щедра. Без да я питам в няколко последователни срещи ми разказа едно и също нещо по няколко различни начина. Без да я питам, сякаш все още тества пред себе си и пред останалите коя версия работи най-добре. А подбудата да говори показва ниската й самооценка. Защото само през отражението в другия може да постави оценка на себе си. Сама не може.
Съвременният ексхибиционизъм има неестествен характер. Социалните мрежи са пълни с платени провокатори, които понякога съвсем директно споделят, че не са това, за което ги мислиш. Те са хипер активни, защото за това им се плаща, и хората се въвличат в отровно и непълноценно говорене. Това възпитава като цяло напориста нужда от говорене и изразяване на собственото мнение. Отклонявайки вниманието от реалните неща, които произвеждат резултати. Това също така инфантилизира човека, оголва го публично и го свежда до пропорциите на поднесените провокации. Почти всички преминахме през това и получихме възможност да го вкусим. Опитът говори - това е вредно за личността на човека.
Болшинсвото от кухото говорене, особено злословенето и клюкаренето, е като тази снимка. Дори там, където се правят опити за демонстрация на професионална компетенция твърде често се получава пак същото. Срещнеш някой, който е преподавал психология и той започва да се упражнява над теб и над други хорла, поставя оценки, квалификации, разсъждава на глас, а отстрани се вижса основно това. Говоренето трябва да има някаква цел, някакво предназначение.
Понеже ние знаем, че в болшинството от случаите говоренето се прави с откровена рекламна цел, тогава сме склонни да го определим катоуспешно или неуспешно. Говоренето в реалния живот между хората е същото нещо. Хората говорят и си правят реклама с това, че имат мнение, поставят оценки, опитват се да строят социален образ, да утвърждават своя собствен образ. И ако се замислите в по-голямата част от времето се постига единствено самозаблуждението, че съм постигнал повишаване на социалния си образ. Тоест пред себе си изглеждам по-значим, защото добре му го казах на оня. И това е още едно доказателство, че общуването е лъжа и измама отгоре до долу. Ето ви един пример.
- Ще дойдеш ли?- Не искам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар