Възхищението към патриарха е по-силно

Всяко българско дете познава големия български поет и п исател Иван Вазов. Толкова голям и толкова величествено огряващ литературното ни наследство, че заслужено стои там горе на пиедестала на своето величие. Често ходя на гроба му и си припомням любимите си стихове от него. Често се замислям над думите "аз съм българче и силна майка мене е родила". Тези думи могат да преобърнат цял поток от негативни мисли. Защото българчето е родено за да бъде силно. Защото, когато едно дете родено в България получи подаръка да чуе тези стихове то получава фундамент, стабилен фундамент, върху който да изгради своята идентичност. Да се гордее, че се е родило точно на тази земя и да не изпитва греховни помисли, че друго място по света би могло да го направи повече от това, което е. Да се стреми да изгражда себе си тук, където му е корена и да не гледа към другите с повече от дълбоко уважение към тяхната стойност. И като човешки същества и като преносители на тяхната специфична култура. Тази закваска поднесена като културен фрагмент дава на всяко дете себеуважение и основание да иска да строи и изгражда свой собствен свят в рамките на тази наследствена му общност. Да почита дедите си, да уважава родителите си, да уважава родината си. И всяко дете, което живее, учи и расте в тази страна трябва да научи, че българчето се гордее с произхода си. Дори гостите на нашата родина е хубаво да знаят, че българчетата са родени от силна майка и изпитват гордост и самочувствие бидейки българи.  

Аз имам много любими стихове от Иван Вазов, но днес ми се прииска да си припомня онова, което говори конкретно за богатството и красотата на българският език. Защото аз имам отношение към него и съм възхитена от начина, по който Вазов е говорил за него. Възхитена, защото хората забравиха, че онези така ненужни поети, художници, актьори, скулптури  и всякакви там нещастни хора на изкуството са точно онези, които оставят най-ярки следи в съзнанието на социалната парадигма като отражение на онова, което един народ е. И по отношение на това, което един народ иска да бъде. Без тях останалото е една суха математика, една статистика. Ставам, отивам, връщам се, раста, старея, умирам. Край на историята. И там някъде един от тези така ненужни на съвремието писарушки взел, че написал в далечната 1883-та година:

"Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

Написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи! (Б.а.)"

Каква изразителност и какъв размах демонстрира Вазов през далечната 1883 година непознал все още оггромното многообразие от нови думи, които щяха да му дадат още по-голяма изразна мощ. Чуйте само колко много поетика има в казаното. С какво възхищение говори Вазов за българския език:

Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива?

Какъв разкош, какъв размах, каква изразитост! Реч, която е звънлива, гъвкава, мощна, хубава. Реч изпълнена с руйни тонове! Реч, която е жива! Моля ви да се замислите най-вече над следното: Познавате ли огромната мощ на този език? Колосална е. Толкова е голяма, че ми е трудно да го опиша с думи прости човешки. Със сигурност не очаквам да се справя по-добре от патриарха. Поне не и докато съм вписана в един омаломощен от малоумие и неграмотна пошлост дискурс. Нямам предвид буквоядското търсене на правописни грешки. Имам предвид емоционалната и психологическа немощ.  Но аз имам друго. Аз имам, подарено ми е, дадено ми е от него да зная, че там където отивам има едно необятно езиково богатство, непребродимо. И аз зная, че там, където отивам е само благодарение на него и на тези като него. Всички го знаят. Защо да се залъгваме? На края издигаме паметници само на онези, които са защитавали достойни каузи. Всички останали отиват в канафката. Ако не го знаят могат да си припомнят и тези думи на Вазов. Великия, големия, недостижимия:

"един ще хули, друг ще ме проклина. Но мойте песни все ще се четат..."