За културното богатство и Иван Фунев

Ето, че последните дни всички говорят за паметници на културата. Майка ми се разплака. Аз още съм в шок. Защото искрено се надявах, че събарянето на паметника няма да се случи. Никакви коментари не могат да изразят в пълнота това, което хората чувстват. Затова ще си поговорим за изкуство.

Някои хора мислят, че конструктите на мисълта са свързани само с модерните неща. Модерните технологии, модерните дрехи. Забравят, че всичко това е възможно да съществува само и единствено ако осъзнаем и осмислим конструкта на ценностите, които са ни оставени от предците ни. Изкуството се явява средище, в което различните епохи оставят своят отпечатък - какво са сгрешили, какво са поправили, какво са научили за съществуването си и за света. Какви поуки са си извадили и как цялостно са разсъждавали над нещата. Веднъж чужденец ми каза, че социалистическата архитектура е грозна и респективно София е грозна. Аз разбира се не му сведох кой е съборил сградите в центъра на София, но се опитах да му обясня, че тези сгради, които сега нарича грозни са концептуално издържани по отношение на много функционалности и условности, които са били валидни в този период и това, което той вижда като грозно днес би трябвало да разглежда като практични решения. Защото минимализмът от онзи период е в пъти по-практичен от това, което някой би нарекъл минимализмът днес. Днес сгради изглеждащи минималистично са изпълнени така, че хем да са модерни, хем бляскави, хем не евтини и накрая са и трудно обслужваеми. А нерядно изглеждат и нетрайни. Затова сгради приличащи на неоминимализъм са всъщност нещо друго. Пост модернизъм и т.н. И всички тези неща, край които ние всеки ден минаваме, когато ходим по улицата съществуват едновременно. Дават ни възможност да правим съпоставки, да разсъждаваме и да търсим следите на епохите отразени в тях.

Безспорно всеки един българин е виждал скулптурите на Иван Фунев. И дори да не е обърнал внимание те са част от красотата на средата, която всички ние обитаваме заедно. И всеки един творец, който е намерил сили, талант, умение и възможност да я облагороди ни е направил подарък. За този подарък говорим - подаръка на времето и предходните поколения, които са намерили сили, основания и творчески заряд да пресъздадат времето си. Да ни оставят отпечатък, да ни оставят паметници, които да срещаме по пътя си и да си спомняме от една страна за историята, но от друга и за това, че винаги трябва да се стремим да бъдем по-доброто себе си.

И ние имаме много на брой големи автори - цяла плеяда от звезди, които греят над нас и ни сочат тези пътища. Една от тези звезди в скулптурата е Иван Фунев. Той е роден през 1900 г. и до края на живота си през 1983 г. създава и претворява света такъв, какъвто е бил, какъвто го е виждял и почувствал. Ако отидете в Галерията за чуждестранно изкуство ще видите колко много негови творби са изложени там. Впечатляващи и с богата поетика те са част от вашето богатство. Затова се съхраняват. За да можеш да гледаш напред е необходимо постоянно да хвърляш погледи към съкровищницата. 

Паметникът на съветската армия е създаден от плеяда български скулпури, художници и архитекти сред които са също арх. Данко Митов, арх. Иван Васильов, арх. Любен Нейков и арх. Борис Капитанов, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов и Борис Ангелушев.

Можете да си представите каква ценност е тази скулптура за българския народ ако под ръководството точно на Иван Фунев такова голямо съзвездие е създало исторически и културен монумент като подарък за бъдещите поколения. Наследство, което представлява изключително богатство. Едва ли можем да си представим как шепа хора могат да решат съдбата на такова същровище с лека ръка и затова паметникът е иницииран и поверен за съхранение от родината. Онази родина, която се грижи за паметта към изстраданото минало, паметта към човешките жертви, паметта към положените усилия за постигането на един по-добър свят за всички бъдещи поколения. За тази памет говорим. Но и съзнанието, че сте преносители на културни ценности, изработени от тежък и здрав метал за да не може никой да ви лиши от тях. Изработени от глина и камък за да издържат през вековете. Създадени с надежда към бъдещето. Напълнени с целия опит на миналото, цялата естетика на съвремието, цялата вяра в бъдещето. Поетиката на всичко това е съкровище.

Иван Фунев е считан за един от фундаментално важните творци в създаването на социалистическия реализъм в българската скулпура. Безспорно много интересен като стилистика този социалистически реализъм е белязан от непосредственост, откритост и е част от културното наследство на хората. Когато отидете в музея за чуждестранно изкуство ше видите, че тези скулптури са особено атрактивни на живо. Загледайте се в композицията, в това колко много настроения има в лицата. Обърнете внимание порива да бъде усетен вятъра през малкото прозорче на вагона. Застанете до скулптурата и усетете как се носят с влака, пътуват. Тясно им е, много са, отрудени са, вътре вероятно въздух не стига. Все още строят бъдещият прекрасен свят. Все още мечтаят. И там в тази композимия са събрани и младият напорист мъж бунтар с превръзка на окото, който е ранен. Може би има интересно минало. Там е младата майка с детенцeто си. Там е възрастната жена, вече баба, там е силният мъж, който е успял да се покатери най-отгоре. Там са и други двама, които спорят за това кой ще наднича навън и кой ще може да поеме глътка въздух. Има сюжет, има специфична поетика. Ако стоите до скулптурата и си презставите, че авторът й е застанал там до вас какво ще го попитате? На къде пътуват? У дома ли се връщат? Близо ли е гарата? Там на перона чака ли ги някой? Бягат ли от нещо? Защо не стига въздуха вътре? 

Много са въпросите, които можете да зададете на Иван Фунев и тази среща ще ви обогати. Както с него така и с произведението, което е оставил след себе си. Ето вече 40 години го няма на този свят, а аз ходя вече няколко пъти да гледам конкретно тази скулптура. А там има стотици произведения. И десетки прелюбопитни автори.

Ето още едно негово произведение. Машинистът на влаковата композиция. Показал се е през прозореца и гледа може би към гарата, може би вече вижда перона. Вятърът е слаб, скоростта на локомотива е бавна, защото шапката му не е отлетяла. Очите му са отворени, не се виждат сълзи, а по-скоро радост. Кого чака да види той на перона? Може би там е тя? Може би всеки път го посреща. Може би чака да види нещо друго?

Обикновено се облягам на стената пред скулптурата и го гледам. Носим се заедно, спираме, понякога потегляме. Понякога на релсите, там зад гърба ми, претичва някоя досадна и бъбрива козичка. Той я вижда, но аз не. Защото аз гледам него. И така пътуваме. Опитайте се да си представите как облегната на стената в музея пътувам в компанията на една от идеите на Иван Фунев и ще разберете, че изкуството се създава за да остави на хората емоции, наблюдения, чувства, размишления, гледки, смисъл. Най вече смисъл, който няма да го има някъде там в бъдещето. Някъде в бъдешето влаковете ще бъдат различни. Прозорците няма да се отварят. Пътниците няма да се гъчкат. Ще се изживява друга естетика, ще е в ход друга епоха, няма да има влакове, например. И тогава с едно билетче долу на входа мога да се върна назад във времето и да разбера какво е било през очите на един автор, после на друг и т.н.

Ето още една скулптура На Иван Фунев. Тя се намира пред института за заразни болести. Силна и мощна многодетна майка с нейните малки дечица, за които се грижи. За да отгледа здрави и силни хора. За да имат те бъдеще е застанала на входа на института. Метафора ако щете на родината, която измерва себе си с майчицата готова на всичко за децата си. Това е дълбочина на съдържателния план, избора на мястотото, избора на стилистиката, избора на темата за скулптурата, които днес изглеждат недостижими. Композиционно децата са в краката на жената, те са слаби, не могат да се справят без нея. Те са мънички и беззащитни и затова тя е там - да ги пази, да ги наглежда и със силното си тяло да им осигури бъдеще. 

Обърнете внимание колко гордо е изправена. Гледа право напред. Няма точица колебание в тялото й защо е там и каква е нейната роля като майка. А децата са деца. Гледат си краката, питат си ушите и се държат за полата й. Защото без нея са загубени. Каква прекрасна символика има в тази фигура! И тя е част от богатството на хората. Тя е поставена там за да бъде виждана и осмисляна. 

А това е композицията "Посрещане на Съветската армия в България" създадена лично от Иван Фунев като част от композиционния комплекс в центъра на София. Прави ли ви впечатление колко много фигури има в тази композиция? Днес някой изработва пластика, която изглежда като пробита ваза / не казвам, че това не е изкуство/ и всички възклицават. Хайде обърнете внимание на пропорциите, на дълбочината на сенките добити в релефа, на това какво правят тези хора. Прегръщат се, гледат чертежи, оглеждат машина, оръдие вероятно.Някой гледа назад, друг мъкне нещо тежко, а някои гледат напред. Единайсет фигури! И идва един, който още не се е научил да чете и да пише, а вероятно няма и да се научи и оцветява това произведение на изкуството. Защото вместо да го научат да чете са го научили да изпитва презрение към нещата, които са му непознати. 

А сега вижте отново тази покъртителна снимка. Това не е монумент създаден от студенти като временна експозиция. Това е много мащабна и ценна композиция. Правото на едно общество да я построи и да я има означава, че към някакъв момент във времето тя е имала стойност за това общество. За огромен брой поколения. Загубата на произведение на изкуството обезобразено по толкова грозен начин поставя под въпрос личния интегритет, поставя под въпрос родовата памет, поставя под въпрос много неща. Ако някой не харесва нещо ще го подминава, защото то е част от миналото.