Плитко съдържание за смилаеми зрелища

Наскоро Никита Михалков припомни нещо, което се набива изключитено много в очите. Постоянния поток от "развлечения", с който обществото бива облъчвано води до усещането в хората, че изкуството и забавлението - това са само едни положителни неща, които не будят размисъл и те приучават да очакваш само повърхностни неща. Да свикнеш да консумираш само повърхностни неща, от които ще научиш уж нещо, но всъщност няма да те накарат да вникваш нито в това какво ти се подава нито ще провокират допълнителен размисъл. И ежедневните дози лекосъдържателно зрелище те принуждават да привикнеш да си чакаш дозичката допамин. Както децата влизат по 1000 пъти в тик ток за дозикчката безмислено забавление, същото правят и възрастните. Без нея ти не можеш да функционираш пълноценно на фона на ежедневието. Защото може да вземеш да се замислиш над нещата. Може да вземеш да се депресираш, да изпиташ някакво непоправимо отчаяние. Това е една от най-големите трагедии на нашето съвремие. Хората избягват да погледнат определени проблеми директно и предпочитат да бягат в теми маловажни, нискосъдържателни зрелища и да се обливат със звездния прах на фалшивите констукти. Да са изключително ангажирани с това дали дечицата в училище имат диспенсер за водичка в класната стая защото може да останат жадни, но да не се ангажират с това, че тези деца са обект на програмиране. Тихо, но съвсем явно им се представят нови констукти като джендърството, насекомите и това ще промени начинът им на мислене. Не само, но устройствата, в които те денонощно ровят ги заливат със съдържание, което не винаги е подходящо за подрастващи. За тези неща явно няма какво да се направи, но поне водичка да имат в класната стая.

Много близък човек ми споделя, че дъщеря му преговаря за айфон, защото обикновеният смарт не кореспондира на нейните очаквания. Подложен на изнудване той като родител предложил да задели 600 лева за нов телефон, а детето се възмутило. „Но тати, за толкова пари ще ми купиш пълен боклук. Аз искам да имам най-хубавия.“ Това се случва в момента и нека фразата „евтино зрелище“ не бъде заблуждаваща, защото всичко това ще излезе ужасно скъпо. Не само от гледна точка на парите, но от гледна точка и на бъдещето на тези деца. Отваряте да видите какво разглеждат и разбирате, че телефоните им са пълни с картинки, много често манга, пълни с отрязани глави, изкормени тела, обезглавени бебета и т.н. Тези деца не знаят, нямат концепция, че това съдържание е грубо и неуместно за тях. Те изригват при първо недоволство с думи като „млъкни, изчезни, умри“ и т.н. не защото са лоши деца, а защото това е средата, в която растат. Разхождам се в парка и чувам страхотни крясъци „фак ю“. Обръщам се и виждам четири момичета на не повече от 13, които държат телефон и крещят с пълни гърла обиди. Вероятно от другата страна е друго дете, което в момента получава тяхната любов и искрено приятелство. И нито един възрастен не отива при тях да им направи забележка защото всички са уморени от тези глупости. Защото не знаеш зад кой ъгъл ще изкочи някой ентусиазиран защитник на техните права и ще те овършее най-безпощадно.

Какъв си ти да правиш забележки за трошене на бутилки?! Че кой си ти да ги гониш по улицата, защото са откраднали кутия цигари?! Виждам едно момиченце на 11 как ми дръпва кутията с цигари и я подгонвам. Не успявам да я настигна, но ми казват в кой магазин работи майка й. Отивам при жената и много спокойно обяснявам какво се е случило. Ясно е, че не съм там за да си искам цигарите. Жената упорито ми обяснява, че нейната дъщеря такива неща не прави и е прекалено малка за това. Няма никакво значение какво си говорим, тя пропуска най-важната част. Нейното дете на 11 годишна възраст и пуши и краде. И ако тя като родител мисли, че това е нормално то какво трябва да очакваме от това красиво момиченце на 13, да не говорим за по-нататъка. И всичко това е резултат от нежеланието да се погледне директно в проблема. Всичко това е резултат от периферното плъзгане по ежедневието. От отношението, че живота преминава през „да убием още малко време“ и през консумирането на повърхностно съдържание и евтини зрелища. Защото ябълките не могат да паднат много далече от дървото.

Казвам тези неща за децата, защото децата не са виновни. Те са все така прекрасни, млади и красиви. Целия свят е пред тях, няма как да изпитваме друго освен възхищение към тях. Но окултуряването е насилствен процес. На практиа желанието на децата постоянно да го избягват е обяснимо и толкова естествено. И ние сме минали през това и на нас са ни се карали за какво ли не. Срещам все повече хора, които са взели смартфоните от децата си и са им дали обикновени телефони слушалки. Зомбирането трябва да спре някъде. Няма как по друг начин да ограничиш този поток от повърхностно съдържание. Това не е нито учене, нито стойностно забавление. Резултатът е, че на 15 те не знаят значението на обикновени думи като „обоняние“, „еластичен“, „иго“, „достойнство“, „доблест“ те не са преносител на тези понятия. Няма ги в компютърчето им и понеже ние хората мислим посредством понятията, които сме усвоили през годините, мислите на тези деца са организирани около понятията, с които разполагат „умри“, „фак ю“, „куул“ и т.н.

А би могло да бъде различно. Вместо 16 годишно дете да ми каже, че цената на свободата е „там някви трупове“ да направим като в тангото една крачка назад за да можем после да направим нови две напред. За съжаление се налага не защото така ни харесва, а защото това оказва пряко влияние над начина на мислене, който цели поколения формират. И този начин на мислене плавно, но постъпателно се отдалечава от традиционната за българите емоционална зрялост и устойчивост. Ние може да не сме перфектни, но сме достатъчно зрели за да видим кога започваме да залитаме в грешни посоки.

Много е лесно да лъжеш и мамиш хора, които не знаят, които не могат да мислят, които не могат да четат. Знаят как се произнасят думите в текста, но не го разбират. Идея нямат за какво се говори вътре, защото половината думи са им непонятни. Много е лесно да въргаляш такива хора във вълни от предубеждения, дезинформации и манулативни конструкти. Затова е въпрос на чест и разум това да не се допуска. Няма виновни в този танц. Всички участваме. Но дори само лекият размисъл над тези въпроси е мъничка стъпка в правилната посока. Никой не се заблуждава, че е толкова лесно да изтръгнеш тик ток от ръцете на едно дете, което има наркотична зависимост към екрана. Нито е толкова лесно да убедиш възрастен човек, че е срамота да си „убива времето със сериали“. Нито е толкова лесно да убедиш един зрял човек, че лъскавата обвивка не гарантира качество. Професионално направеното видео не гарантира истинност, нито дълбока мисъл. Но това са неща, които не бива да подминаваме с нехайство и лекота.

Аз постоянно чувам парченца от разговори на хора, които се разминават с мен по улицата. Момче и момиче на около 20 годишна възраст преди месец минаха покрай мен. Тя го попита партито, на което отиват има ли гейове и той й каза, че купона е обикновен и тя му отговори. „Тогава не ми се ходи. Да идем на друго място“. Ако там няма хора с обратна сексуална ориентация, а само едни скучни сиви обикновени задръстеняци за какво да ходят въобще? Какво ще видят, какво ще научат, как ще се забавляват с някакви кретени живеещи в миналото?! Могат ли с тия скучни хора едно наздарве да си кажат? И какво въобще ще си кажат с тях... Мъка.

Но нека добавим към това, което е толкова вярно един друг феномен, който е ежедневната доза смърт. Ние свикнахме постоянно да се говори за смърт, постоянно да се показват мъртви хора, да виждаме трупове, не само, но свикнахме да виждаме с очите си как хора се сриват и агонизират. Комбинацията между тези два постоянни ежедневни потока от материал, който се излива върху хората води от една страна неспособност да се осмислят по-дълбоки неща, но и до провал във функционирането на емпатията. Гледам видея, в които някой пада насред улицата и хората около него бавно започват да го оглеждат, някой идва, мисли, гледа, вадят се телефони. Това е много далече от начина на мислене, в който ние бяхме възпитани. Пред мен пада жена и трима дотичваме за миг до нея, веднага е вдигната, веднага дотичват още хора. Това е нормалното поведение, когато някой е в беда.

И така. Проблематиката на дълбокото съдържание остава в зоната на нежеланата черна хроника. Черната хроника идва задължително и на края на деня човек иска просто да гледа как някой си удря пръста и за да се посмее на това. Но как се отразява това на всеки един от нас. Привикнали да виждат смъртта, привикнали да не реагираме на бедите, привикващи да подминаваме чуждото страдание. Говоря си с приятели и те споделят неща, които са непосредствени и честни, но са тревожни. "Хладилникът ми е пълен. Зная, че има хора чийто хладилник е празен, но гледам да не мисля за това. На мен нещата, които се случват са ми изгодни". Разбира се това беше казано като самоосъзнаване и като опит за обяснение защо една група от хора са напълно слепи за чуждото страдание и биха предпочели да не знаят за него, ако разберат да го подминат, а ако се налага да правят избори то тези избори ще са изцяло в собствена полза. Ето го обяснението. Ако имаш една критична маса, колкото и да е малка, все пак налична, която живее добре получаваш група от хора, които ще викат по-силно от гладния, ще се аргументират по-ревностно от мъдрия само и само за да запазят статуквото, което са получили. Това е инстинктивна реакция. За да получиш феномена Спас Гинов е необходимо да се появи една по-висша идея. А как се прокарват висши идеи на място, където се търси повърхностното зрелище? Точно така. Няма почва в която да поникнат. Няма достатъчна дълбочина за да насадиш цяло дърво да пази сянка и на притежателя си и на други около него. Има място само за малко рехав райграс.

Като споменах Спас Гинов да кажем още нещо. Големите идеи имат нужда от смелост, от готовност ако нещо се обърка и портите на ада се разтворят да си готов да преминеш. Историята му е много тъжна, той се оказва заедно с цялото си семейство в черквата в Перущица обградена от всички страни от турците, които са потушили възстанието и са на път да влязат. Там е и Честеменски, там са още много мъже с целите си семейства. Историческата действителност е тъжна и жестока, но това е пътя към големите идеи. Съвременият човек не иска да се окаже обграден и поставен в такава ситуация. Той не е готов да остане без тоалетна хартия камо ли да трябва да се бие за живота си и да трябва да защитава някаква кауза или да трябва да направи избора, който Спас Гинов е направил, който Кочо Честеменски е направил. Не, съвременният човек иска да му е пълен хладилника и останалото не го интересува. Останалото е "там няква литература" и "там някви трупове". Да. Толкова е останало.

"Че ехти вътре в гърди ми и тежко проклина

глас гробовен, осъжда ме и ме заклина

да не мога от него нивга да се скрия.

Само там дълбоко в гроба ако стигна

ще е някаква поне малка душевна утеха,

че съм опитал, че съм избрал правдива пътека.

Няма милост това вътрешно чувство.

Не е настроение, или някое мисловно блудство."

Не е смешно, не е леко, душата не си прави проветряване с такива текстове. Натоварващи са и са осъдителни към всеки път, когато сме си затворили очите. Случвало ми се е читател да ми каже, че му отнема по една седмица да схване за какво говоря. Аз разбирам шегата, но това съвсем не е смешно.