За филма "Ботев" 2022

Отново гледах филма на Максим Генчев от 2022 "Ботев" и този път го гледах с нов и доста по-адекватен струва ми се прочит. Първият път, когато гледах филма той ми хареса заради изкуството в кадрите, в гледните точки и това наистина ми направи много силно впечатление. Днес, обаче, го гледам през различна призма. Филмът не просто е много добър. Филмът е изключително успешно заснет и замислен и всички, които така тенденциозно го заплюха се посрамиха. И ще кажа защо според мен това е така.

Като произведение на изкуството, което представя толкова ярък исторически фрагмент от нашата история то е натоварено с високи очаквания. И най-интересното е, че филмът напълно ги изпълнява. Историческата действителност е отразена правоверно, фактите и портретирането са вярни, всичко вътре в него е автентично. На някои хора им се струва, че образът на една историческа личност трябва да бъде гланциран и полиран така щото да показва идеализираният образ леко дистанцирано. Може би си представят, че Ботев няма чувства, не се гневи или не е способен на дълбоки вътрешни размисли и разочарование за всичко, което се случва около него. Това е защото не са чели статиите му. Може би не осъзнават, че всяко чувство на ярост или агресия са присъщи както на епохата така и на функцията, която този мъж някога тогава е поел. С която се е натоварил. И спокойният взор от портретите, с който сме захранени следва да изчерпва цялото му светоусещане за света. Но това е една илюзия. И тази илюзия не е правдива. Реалността е това, което филмът показва и вероятно при следващ прочит на този сюжет от друг автор може да видим Ботев дори представен като завладян от екстремни емоционални моменти. И това е съвсем обяснимо. 

Представете си колко луд и самонадеян трябва да си да грабнеш пушката и да се изправиш срещу цялата султанска армия с отряд от 200 души. Помислете малко над това. С какви чувства, с каква емоция се влиза в такъв двубой, който е предизвестено обречен ако не успееш да вдъхновиш още мъже да те последват. Гворим за решителност граничеща с безумие и историята има своите препратки. Хиляди са онези, които са вдигнали този залог и са загубили живота си. В нашата история те наистина са безпощадно много и ако някой дървен философ е спрял кадър, в който Ботев стои с облещен поглед то нека помисли отново. Какво е било отношението на Ботев към откраднатите пари дадени от Раковски? Дали е бил усмихнат? Дали му е било весело? А може би е изпитвал примирение? Може би след като са му отказали да върнат парите е ударил една ракийка и цяла вечер се е жалвал на своята Венета колко е несправедлив живота. Не. Озъбил се е, използвал е заплахи и сила, впрегнал е яростта си, използвал е цялата енергия, която очите могат да изстрелят и я е забил където трябва. Това, освен брутален реализъм се нарича също така и поетика в изкуството. Защото все пак това не е документален филм, а това е художествен сюжет. И в него е необходимо да има поетически елементи провокиращи сетивата, насищащи и изпълняващи емотивната функция на текста освен всички други. 

Аз мислех, че красотата и поетиката на визуалните ефекти в тази продукция ще е достатъчен аргумент за хората да харесат филма. Мислех, че подбраните кадри биха били достатъчни на хората да оценят колко много старание е вложено в създаването му и понеже не съм любопитна за сплетните не се бях зачела в коментарите към филма. Абсолютно са тенденциозни и са крайно неправилни. Филмът е не само красив, но и много съдържателен. Портретира по един прекрасен начин персонажите. Показани са техните страхове, смелост, надежди, наивност, решителност. Всичко е вътре. Всичко е било част от онази действителност. Показано е разочарованието, показано е как се прави. Нима си представяте, че сбрани хора от различни места са знаели достатъчно или са имали умението бойно да воюват срещу армии? Напротив, осъзнавали са, всеки в неговия си личен прочит, че не са достатъчно на брой и че не са достатъчно подготвени. И това е показано и дори казано във филма. 

Филмът ни представя прекрасен подбор от ключови фрази и съждения, които брилянтно описват както настроенията тогава а така също са близо и до настроенията днес. А как иначе? Та огромна част от тях са цитати. Цитати от реални текстове на реалните хора. Голяма част от репликите съдържат препратки и правят връзки с други събития по същото време. Ето, че започваме да приближаваме до това, което си заслужава да бъде казано.

Нека си припомним с колко много енергия едни актьори изпъкват над други и как ярко стоят важните персонажи насред останалите. Трябва да си дадем сметка, че всеки един от тези мъже е завинаги герой. И когато говорим за Ботев ние говорим за събирателния образ на всички тях заедно, защото всеки един от революционерите вдигнали се за свободата на родината е имал куража на Ботев и е загинал рамо до рамо с него. Но един филм не може за два часа да ви покаже неоспоримите качества на толкова много хора и затова съсредоточава вниманието си над единици и над главния герой. Затова и някои роли изпъкват, а други потъват леко назад. Това е съвсем умишлено. Нима не можеше всеки от тези 200 да получи своят момент да покаже с огън и ярост в очите защо отива на смърт? Нима не можеше всеки един от контагонистите да направи същото? Тогава как щяхте да усетите високата енергия на актьора, който играе Ботев? 

Обществеността се била надигнала срещу филма. А коя точно общественост се надигна, защото аз само като виждам кои имена са го коментирали негативно разбирам и защо. Не следва ли първо да гледаме кой говори и да се замислим защо го казва?

Според мен този филм е част от едно дългоочаквано разбуждане и искрено се надявам авторът му да продължи не само смело напред, но и с огромно самочувствие, че прави качествени филми. Аз с удоволствие гледах и филмът заснет от него за Левски. И той много ми хареса. Явно една група кресливи хора са загубили вкуса си към високото изкуство и затова бързат да го принизят за да симулират, че високото стои под масовата халтура на ежедневието. Спокойно. Дълго след като тях вече ги няма този филм ще продължи да радва поколенията. И прочита на историческия фрагмент ще бъде безценна част от поетиката на изкуството, която се е осмелила да се докосне до историята. Всички, които нямат очи да оценят едно такова произведение са изтубени души. Те биха дали всеки шанс на една безпросветна модерна инсталация за някоя констипация, но се нахвърлят срещу светинята. Защото те не се нахвърлят срещу филма, нито върху автора. Те скачат срещу историческия фрагмент. Това е истината. Това е тънкият детайл, който забравихме да изкоментираме, когато го гледахме за пръв път.

Ако аз изпитвам уважение към една историческа светиня, идеологизирана фигура като еманация на волята за свобода и ми покажат едно средностатистическо произведение на изкуството - чисто изработено без да блести с нещо специално, което отново ми разказва за идола тогава аз от уважение към идола ще благодаря, че са ми го припомнили и ще очаквам следващото произведение, което да бъде още по-добро от това. Но не това се случи. Първо филмът е много добър и второ отрицанието не е към филма и авторите му, а към идола. Това е со кратце причината. И Брад Пит да бяха пребоядисали за ролята реакцията щеше да бъде същата. Е, от Уорнър щяха да им запушат устите с пачки и маркетинг отдела щеше да поиска хвалби, но Уорнър никога няма да снимат филм възхваляващ нещо българско. Не помните ли, в една западна продукция преди петнайсетина години дори бяха сложили химна ни на фона на нацистки войници, които слизат от един камион. Да, извикайте тия момчета да ви снимат филм за Ботев. 

Та затова казах, че при това не зная кое под ред гледане на филма осъзнах внезапно, че отношението не е към авторите, актьорите или качествата на филма. А срещу светинята, която бива неуместно припомнена. Срамно е това. И дори аз се подведох от тези поплювковци преди две години и не го гледах както днес с отворени сетива, а го гледах под лупа с повишено внимание и търсене на някакъв проблем. И тогава ми хареса. Не е там. Няма проблем във филма. Чудесен е. Ако поплювковците уважаваха Ботев щяха да се радват и щяха да чакат следващата продукция. О, чакайте малко. Следващата продукция по тази тема в игрален филм е насрочена за след 150 години. Това според тях е добре. Това според тях е удовлетворително и правилно. Защо ли? Защото след 150 години никой няма да знае кой е тоя безизвестен герой и чий го търси да мре по горичките. Да. Така е. Нима вече не сте видяли защо е всичко това? Нима е необходимо в коментара към филма да направим и коментар на съвремения геополитически дискурс? Чуйте уважавани професори и доценти какво говорят. Няма да вадя и привнасям техните съждения за да разберете логиката на феномена филм за "Ботев". Направете връзките сами. Те са между редовете, разочарована съм единствено, че ми отне толкова време да ги свържа. 

Трябва да благодарим на всички творци, от първия до последния, че ни показаха два часа от онази действителност. А аз си запазвам правовото докато го има безплатен онлайн да го гледам колкото пъти ми е приятно, за което съм искрено благодарна.   

И само ще вметна, с риск да ми изтрият цялата страница заради това изречение. Не е проблем Анн Болей да я симат с чернокожа актриса, както предния път писах и ми шитнаха текста, актрисата е красива, но просто не е бяла. Толкова. Наскоро ми казаха, че са снимали и други исторически личности по този начин с пълна подмяна на идентичността. Това може. Това е интересно. Това е яко. Трябва малко да се приземят разбиранията за естетично и неестетично, разумно и абсурдно, защото всичко това попива в децата и утре те няма да имат никакви опорни точки за рационално мислене. 

А ролите изпълнени от Деян Жеков и Ники Илиев са просто блестящи. 




Коментар и жалейка

Светът премина, а и все още се намира, в един период на пренареждане. За съжаление в някои зони това е свързано с военни действия и броя на жертвите расте. Но не бива да пропускаме и другите жертви. Не можем да си позволим да ги подминем. Хора умират поради лошо лечение или пълна липса на такова. Хора загиват от нерви. Здравето им се съсипва от лош живот, от несигурност, напрежение и стрес. Милиони хора по света умират по най-безумни причини и то в епоха, която носи претенцията, че има "уменията и знанията", научно достигнати, да осигури здраве и благоденствие. Ако ви обещават 300 години продължителност на живота, базов доход, достойно съществуване и вие се чувствате нормален човек несвързан с някакви синьокръвни линии - ако вярвате на тези обещания вие трябва първо да се обърнете назад и да погледнете колко пъти и какви хора, колко на брой и с каква цел са получавали нещо даром. Ей така като подарък.

Хората в Европа, особено много, попаднаха в клопката на едно надлъгване със съдбата. С цел да се пренаредят определени властови пластове, кръгове, както искате ги наричайте, под натиск бяха поставени малките хора. Защото по презумпция животът на малкия човек е дар. Но дар не от бога. Той къде се вре в делата на управляващите? Животът е дар от властимащите и съществува само благодарение на тяхното позволение. И приключва тогава, когато те суспендират това свое благоволение. Грозно звучи, но има периоди, в които това става съвсем ясно видимо.

На нас, обикновените хора не ни стана ясно защо трябва да мразим Русия или руския народ. На мен не ми стана ясно как точно някакви хора решиха, че принадлежат към "висша раса", заради цвета на кожата си. Не разбрах кога и как у тях се формира чувство за малоценност и желание да имитират някого си. Не разбрах защо позволиха в съзнанието им да бъдат смесвани символи на омразата с отсъствието на съзнание за собственото участие в процесите. Не разбрах кога и как бяха формирани, в младите хора мисли неприсъщи и нихилистични, които правят ценностната система да изглежда абсурдна и жалка. Да, ако трябва да напиша нова история може би ще бъде за ценностната система, която станала жалка. Тъжна дори. И тази гъжна ценностна система търси непрекъснати развлечения за да забрави своята непоносима скръб. Своето отчайващо и безсмислено същствуване. Мога да я нарека "Ода за нещастната ценностна система" и ще започне с първата жалейка - че ето...

...аз сама стигнах до това, че няма нужда от мен.
И най-ми е мъчно, че всеки мой ден
е маскарад от фалш и постоянно преобличане,
което граничи с мъчение и моето отричане.
И как бих могла това да променя
като сама го позволявам, гъна се и се меня
под зоркия взор на хиляди предатели
мизерници, и други животински имитатори.
Гледам навън, защото вътре е мръсно и тъмно.
В лъскавите образи откривам себе си смътно
и се отърквам в тях за да прилепя някакъв смисъл
не държа да е собствен, нито обвит в ценна мисъл.
Гледам как друга емоционално-битийна кухина
връзва на лъскавото гланцирана панделка и така
прикрива някой фабричен, производствен дефект
ако аз не го виждам, не вижда и тя. Това е успех.
Дали има нужда от мен предстои да се спори.
аз всеки ден предлагам видими подредби нови
и в моята така изтънчена и истинска пластичност
има силни дози истина, не само себичност.

Във втората жалейка на ценностната система тя ще се занимае с въпроса за тежестта на обществената нравственост и ше проплаче наскърбена:

Нима не бях заклещена несправедливо и злочесто
от твърди норми, скован и твърде регулиран свят?
Той ме ограби, взе ми всичко и не върна ресто
затиснати в железобетонни скоби сетивата мои спят...

Ще си довърша жалейката на ценностната система друг път и на друго място, защото се отплеснах.

Представете си, че онези най-силни държавнически фигури боравеха с чувства като омраза и най-вече се водеха от личните си настроения. "Днес се събудих в лошо настроение, може да каже някой водещ президент, мразя всички и всичко, и затова два от континентите ги изравнихме със земята. Утре ще видим в какво настроение ще се събудя, може пак да ги заселим."

Харесва ли ви такъв подход? Защо тогава накои си позволяват да мразят? Защо настроенията и предпочитанията имат такава огромна власт над поведението и се проявяват като злобни и неуместни изблици. Един мрази мъжете, друг мрази разведените жени, трети мрази старите моми, друг учи децата си да мразят комунистите, пети има непоклатимо мнение за колорадските бръмбари. Всеки дава воля на някакви неуместности без да си дава сметка, че индивидуалната съдба е там, където само онзи, който е нейн преносител е могъл да я доведе. За чия полза се коментират такива глупости? Конструктивни ли са? Ще подобрят ли живота на някого? Подигравка с погрешно управленско решение ли са? Какво представляват тези отровни ежедневни словоизлияния? Милиони думи преносители на отрова. И после питате защо някои авотри ви пишат книги на ужасите. Това виждат, това пишат.

Когато научиш хората да изпитват презрение, омраза, злоба, ненавист и те се съгласят, че тези емоции освен легитимни са съвсем нормални е достатъчно само да им насочваш вниманието. Когато говорим за опростачване ние имаме предвид огромен набор от сринати ценности, огромен набор от недобити или доре забравени познания, порядки, нравствени норми. Всичко накуп прави хората това, което са.