Проблемът с Хелоуин, за който сме говорили и преди, е само малка част от цялото. Уикипедия ни споделя, че това е оригинално ирландски празник и неговото описание звучи далеч по-автентично от това, което виждаме като американизираната му версия. Не ме разбирайте погрешно, критиката на този празник е предизвикана от това, което той като културен фрагмент прави с местните култури до които се докосва. Но той не е изолирано явление. На практика ние говорим за цялата култура, с която сме заляти. Изгубен е баланса. Преди години в много по-голяма степен беше ценно за нас, че там някъде в презокеана хората празнуват различни и интересни неща, имат кънтри музика, имат доста силно кино. Днес това положително чувство се загуби, защото се вижда ясно, че то ни поглъща като идентичност. А това вече не е нещо, което ни харесва. И така готините неща от опитващата се да доминира навсякъде и във всичко култура, които ние съвсем откровено харесвахме започват да ни стават неприятни защото беше загубен баланса.
Ние гледахме на тези културни фрагменти като "техни", а сега станаха и наши. Нашите, за сметка на това заминават в канафката. И така самосъхранителния инстинкт задава следният въпрос. Дали сме против едно нещо, защото то е лошо или сме против, защото влияе зле на нашата идентичност? И тук има много отговори. Хората, които мечтаят да бъдат граждани на света мислят, че общата споделена идентичност е най-прекрасното нещо на света. На тях им е вменено през годините, че те са с нещо по-нисши от останалите и сега, когато са получили възможността да имитират своите кумири всичко им се струва нормално. Те са ослепели от прехласване и дори, когато им подават фекалии в целофан те пляскат радостно с ръце. Вече не са способни да използват разума си, но за сметка на това са много гръмогласни във възгласите си, че това е правилният път. Само ако имитираме другите можем да добием някаква стойност, защото според тях ние нямаме друга. Ама никаква не сме имали никога. Затова с такава охота приемат отмиването на огромни пластове от собствената си култура. Мислят я за по-нисша.
Други хора, които винаги са харесвали Америка с безценните перли, които тя притежава в културно отношение запазват топло чувство към някои неща, но от други започват много активно да се отдръпват. От една страна защото започнахме да виждаме маркерите на уподобяването, маркерите на заличаването и още по-лошо виждаме, че задкулисието помага на тези процеси. Тоест те са предумишлени освен, че имат тази сила сами по себе си. Имат тази сила, защото по много техничен начин и благодарение на опита са събрани методиките за генерирането на успешните продукти. Подчертаваме продукти. Но тези продукти са инфилтрирани с изтъкващи собствения културен модел части. Филмите са пълни с ключови думи, фундаментални идеологически модели и откровена пропаганда. Дори разболяващи ключови думи. А това е грозно. Но обърнете внимание, това изкуство е сведено до хигиенния минимум от гледна точка на това какъв интелектуален капацитет се иска за да бъде възприето. То е калибрирано така, че да има универсално звучене. Един и същи филм да бъде разбран и от туземците и от по-развитите от образователна гледна точка общества. И колкото по-алчни стават създателите им за потребителско внимание толкова повече пада нивото. Лошото е, че ако някога са използвани доста по-дискретни техники за манипулиране на аудиторията, то днес вече се пипа грубо и на ангро. До такава степен, че неща, които преди не сме улавяли сега превъртаме назад и ги откриваме и в доста по-ранните продукции. Тази недискретност отново е свързана със загубата на търпение и респективно на мярата. Филми, които съм гледала преди години при нов прочит виждам по различен начин и чувам вътре в тях това, което вече може спокойно да бъде прието за норматив. Това нормативно съдържание е мястото, където възхищението се стопява и остава разочарованието. Защото хиляда други неща вътре в тези културни продукти са прекрасни.
Този персонаж е даже доста успешен
И има една трета група хора, условно казано, които просто не желаят толкова ярки културни черти да бъдат налагани у нас и са по-националистично настроени. Те отиват в една друга крайност. Ползват едни неща, взаимстват други, а отричат трети. Правят го инстинктивно и често с пълно основание. Но не защото знаят, а защото интуицията им го подсказва. Те са печелившите от лотарията, защото тях много неща въобще не ги докосват. За тях тази вълна както е дошла така ще си отиде, каквото е загубено ще остане загубено. Но те ще си създадат ново или ще приемат друго на мястото на загубеното. Понеже няма да знаят няма и да се ядосват, но по отношение на нещата, които инстинктивно са пазили то те ще си им останат. Така, че те са в групата на "блажени са незнаешите".
Според Збигнев Бжежински, ето много интересен източник на съждението, единственият начин да се ограничи тоталното асимилиране на колонизираната култура е изолацията. Изолацията в съвременния свят е невъзможна и респективно според него този процес не може да бъде спрян. Процесът на асимилация не може да бъде спрян. Той допуска, обаче, възможността за индивидуална изолация. Тоест който не желае може да се отдели от потока и да го блокира. Не съм много сигурна, че неговите думи писани през 2004 са валидни днес, защото ако се реализира свръхконтролна система самоизолацията ще стане почти невъзможна в пълния смисъл на думата. Ние се надяваме, че голяма част от това, което се планира да се направи и се анонсира е само за сплашване. За да си отдъхнем с облекчение и да приемем с по-голяма лекота реално планираното.
В този ред на мисли не е случайно това, че преди само 35 години напуснахме рамките на един свят, в който всяка отделна страна се опитваше да проектира и излъчва своята уникалност. В това се инвестираше и беше политика на държавите, защото беше част от функционалността на техните предприятия по отношение на престижа им, а също така и в стремежа им да привличат туристи. Не е без значение колко туристи ще посетят Саграда Фамилия. Винаги е било от значение. И затова не може да има още 15 такива катедрали. Това би съсипало бизнеса. Защото точно така стоят неща. Всичко построено някога има определена стойност. От една страна стойността, която е била похарчена за да бъде построено. А после ресурсите, които са похарчени за да бъде поддържано. После имате ресурсите, които това съоръжение е донесло като приходи. Тук те може да са под формата на пари, но могат да са под формата и на дипломатически правилни ходове, които са осигурили друг вид полза. Взаимна полза може да е било, не е задължително това да има негативен характер. После имате ресурсите, които са натрупани по време на унищожаването на съоръжението и накрая, ако е възможно, имате количеството ресурси, които трябва да бъдат изписани за неговото възстановяване. Да не говорим за културно историческата или духовната стойност. Представете си, че говорим за един паметник където и да било. Зад каменните плочи, които на някого могат да се видят даже обикновени, стоят толкова много параметри, че е извънредно тъпо да махнеш с ръка и да нехаеш дали го има или го няма. Там са скулптурите, архитектите, инженерите, работниците, администраторите, политиците, дипломатите, държавниците, държавата като субект, взаимодействието и всичко това е свързано с разходи. Но там са и приходите. Под някаква форма те са там. И така. Някой специалист, ако са останали живи такива, може да ви напише ферман по темата. По същия начин, по който един агроном от старата школа може да ви разказва с часове какво е съществувало и как се правят нещата, какво е изчезнало и как. Ти му казваш искам да сея царевица, а той започва: " Искам проба от почвата, надморска височина, трябва да се направи техническа карта..." и изрежда петнайсет минути. Защото някога са знаели какво правят. А сега малцина имат такъв подход. Малка част импровизират, а останалите не само, че не знаят, но не искат и да чуят за земеделие.
Та в общ смисъл като поставим в скоба отклоненията всяко нещо има своята стойност. И построеното, и познанието как се строи и техниката на работа. Това, което е дълбоко скръбно е, че предприятието беше разсъблечено така щото за да бъде облечено отново в стойности хората трябва да извървят дълъг и мъчителен път. Болезнен и уморителен. Ето аз се хванах да насадя рози на един паметник. Добре, това е прекрасно. Трябва да изкопая с правата лопата почва, която не е пипана 30 години. Но се заех да почистя и плаца от тревата. Ами аз само шест дни чистя бурените и почвата от прекрасните каменни плочи и едва минавам средата. Защото дори не са метени. Защото не са чистени. Това усилие е тежко. И онези, които мечтаят за предишния блясък на родината си с надеждата, че ще могат и да надграждат трябва да се приготвят за много мъчителен възстановителен процес. Ако един плочник отнема толкова време представете си колко хора и колко дни трябват за цялото.
И всичко това е, защото идва някой и забаламосва хората с вносните шарении. И те ден по ден прехвърлят вниманието си върху маловажните неща, а наистина важните неща забравят и спират да се грижат за тях. Мама няма да го заведе някъде да обгрижат някаква ценност, но по-ще е щастлива да го заведе в закусваляната за бърза храна и да му купи колкото иска сандвичи от синтетични продукти. Тате няма да го научи да пази вече съществуващото, но даже ще му покаже как да го хули по-качествено. И така получавате поколения от хора, които не знаят, че се намират в райско кътче. Не ги интересува. Те искат бърза храна, американско кино, британска музика и да мразят някого. Защото ако не мразят никого няма да се чувстват пълноценни. Може да е себе си, а може да мразят хем себе си хем още някой за да има почивки. Уморих се да мразя себе си, сега ще мразя съседа. Уморих се да плюя българите, сега ще плюя руснаците. Щото напоследък така е модерно. Ама защо е модерно не ме интересува. Аз си искам бургера с двоен лютив сос.
Тяхното мултифункционално и масово е създадено така щото всеки да може да се идентифицира с него. Но ето вторият филм "Битълджус" на Бъртън не ми хареса. Всичко си му е на мястото, но просто не е същото. Защото при първия имаше някакъв елемент на изненада. Стилът на Бъртън по това време беше модерен и интересен, оригинален, ако щете. Защото имаше странни различни идеи към момента. Много Хелоуински, но тогава този чужд атракцион имаше друг смисъл. И понеже прочетох какво споделя Бъртън за изкуствения интелект ще го преразкажа. Дали са задание на ИИ да трансформира герои на Дисни така щото да добият стилистиката на Бъртоновите персонажи. И той споделя, че резултатът е бил впечатляващ. Толкова фрапиращо успешен, че се е почувствал така сякаш са откраднали душата му. Че се е почувствал като туземец, който се страхува да му направят снимка и сега разбира какво е чувството. Всеки на своето си ниво и по свой начин изживява шок от това, което се случва. И Бъртън не прави изключение.
Но ето втория филм, който той е заснел като продължение на оригиналната си продукция вече стои по различен начин. Защото вече сме превзети от хелоинското. Защото вече неговата оригиналност не е достатъчна за да компенсира постоянно повтарящото се "тяхно", което трябва да стане наше. Навярно и там в родна среда филмът също няма да бъде приет толкова добре, защото те всяка година, по няколко пъти в годината си го играят на улицата. Освен това за твърде голям брой от гражданите им този филм е ежедневие заради дрогата. Така, че предвид всички тези неща, а и много други неизказани, следва да бъдем много по-сдържани в лапането на масовата култура. Още повече западната и в крайна сметка най-предпазливи към американската заради нейната сила да асимилира.
Това е едно безспорно високо качество, но за съжаление не влияе задължително и винаги добре на приемниците си.
