Как да имплантирате идея в нечия глава?
Сблъсък с новия конструкт е вледеняващ
Някога много отдавна, когато бяхме деца, възрастните ни подкачаха, че не знаем едно или друго, а още певече ни подкачаха как така не разбираме руските вицове. Съвсем вярно е това. Така беше. Пуснат по радиото някоя песен или класическо произведение и моментално някой те заковава. "Кой пее?", "Кой е автора" и т.н. англиски, френски, американски песни и класически автори. И ние за да не се чувстваме неловко стараехме се да ги запомним. В други моменти, необяснимо често, в разговор за книги и автори хвърчаха фрази като "не си чел Маркес?! Сега ще кажеш, че и "Каренина" не си чел" и ти кога от срам кога от любопитство четеш. Защото родителите ни бяха четящи хора, защото и техните родители бяха четящи хора. А впоследствие и ние станахме четящи хора, защото ни хареса. И огромен брой от по-възрастните бяха не просто начетени, но химици, физици, математици, биолози, библиотекари и т.н. с наострени познания в областта си.
Аз съм звъняла в 10 часа вечерта с елементарния въпрос защо дифтерия е най-масово срещаната форма на водорода, а не е протия. Прочетох го в учебника за 7-ми клас и не можах да си измисля сама защо е така и моята леля химик съвсем просто и ясно обясни защо, което отприщи прекрасен разговор. Аз съм била на 35, тя е била на 55 да кажем. Наистина не е проблема в това, че сте забравили нещо, че не помните сюжета на важно произведение четено твърде отдавна. Не е проблем ако не се сетите на мига, когато ви сръчкат. Минало е време, не е било на дневен ред, забравили сте. Това не е приятно, но не е беда. Бедата може да се зароди в общото отношение към заобиколящият свят. А именно "не ме интересува".
Срещам млади хора, които носят на челото си татуировка "не ме интересува", защото ги интересуват по-важни неща. Повечето ги вълнува основно личностното им развитие, каквото и да означава това. Аз като един древен човек не разбирам как едното замества другото и по какъв начин стоят отделени. Има се предвид общата култура за най-ключовото от миналото и общата култура за най-ключовото от настоящето. Тези двете никога не е трябвало да изпадат в конфликт, но ето, че са. Пропорциите на пропастта са значителни, незаобиколяеми.
Смеем се с някой друг древен човек, че по радиото е пусната песен на Сузи Куатро, защото онова време се отдалечава неумолимо бързо. Защото не става въпрос само за отмиването на този дискурс, а защото в новите хора няма любопитство. Давам примери с музика и изкуство, което е много хлъзгаво. Някой би могъл да ме попита дали съм запозната с изпълнение на прима балерина от Болшой театър през 1971 г. и аз няма да мога да отговоря, защото не съм успяла да се простра чак до там. Нито ще мога да назова и разпозная ключово произведение от Ла скала или от Бродуей, но все нещичко зная. Все нещичко съм чула, видяла, прочела. Да бях имала късмета да съм ходила на тези места вероятно нямаше да забравя изживяването. Защото със сигурност, когато през 1952 "Singing in the rain" е заснет още не съм била явена на този свят, а благодарение на технологиите ето, че съм го гледала. Тоест, никой не иска един човек да знае всичко, но излиза, че сега е премината една граница на скъсване с онова, което е преди мен, преди днешният ден, не е било, не ме интересува и не си заслужава. Това е смразяващо.
Поне нещо на Бетовен, на Моцарт? Шопен, Дебюси? Луис Армстронг? Елла? Битълс... Поне един? А Мечо пух или Пипи...
Тоест алитерации, препратки, метафори - всичко, което може да се опитва да борави със символика от това тъмно минало ще остане напълно неразбираема. Например ако кажете "Защото колкото повече вали толкова повече вали" тази фраза виси във въздуха незакачена никъде и следва логичният въпрос "А защо да вали повече колкото повече вали?"
На два пъти ми се случва да разговарям с млади хора, които не са чували за неволята. Единият се опита да си преведе думата от "non voglio" и изведе някакъв опит за "неискане". А другият се опита да я изведе от "воля" и я докара до "липса на воля". И реално липсата на воля и не искането се реализират. И двамата са прави. Смисълът на думата се е променил по отношение на самият себе си.
Наистина не става въпрос за знаенето на всичко, а за отношение към съществуващото, заобикалящото и вътрешния свят. Ако нещо си забравил, нещо не знаеш пък полюбопитствай. Няма любопитство, информацията за всичко старо не е ценна, не е конвертируема и съвсем респективно намаленият когнитивен капацитет започва да осмисля себе си като единствено валиден. Аз съм длъжна да призная, че въпросът "защо мислиш, че си прав?" води до постоянно задаване на въпроси към себе си и към заобикалящата среда. И ако поне някакъв опит е направен да се търсят отговори там вече нещо се случва.
Ако приемем, че новият социален конструкт постига този ефект целенасочено тогава следва да допуснем, че по този начин той се подготвя за радикална подмяна. Нещо, което се намира на границата между "не е било" и "не ме интересува". Ако това не е субективно впечатление, а реалност тези двете мият дъската и я подготвят за следващ етап. В него научните фантасти са ви предложили безкрай от хипотези какво може да последва и бъдете сигурни, че обещанието за утопизъм звучи пресилено. Никоя положителна концепция не започва със заличаване на осъзнаването и осмислянето на битието. Лишен от перспективата на миналото и опита разумът се сблъсква с изобретяването на всичко отначало.
А ако приемем, че наблюдаваното е временно явление, което аз несъмнено се надявам да е истина, тогава говорим за ограбване на вълни и поколения от хора от богатството, което културата може да им даде. За тях тя завинаги ще остане едно погранично и неосмислено явление и те ще напълнят вакуума с какво ли не ново и неизтествано от времето проявление на културата и изкуството. Което веднага се докосва до концептуалното проявление на постмодернизма, за което сме говорили и което за мен е форма на енигма, защото по друг начин сме учили изграждането на устойчива ценностна система. В смисъл това, което психологията ни е преподала като установена база изисква градация в стойността, важността и магнитута на отделните дайствия. И ако всичко се изравнява тогава всичко става плаващо. Това е много интересна концепция и аз все още търся основания да я потвърдя или отхвърля.
Например в стар стил ние сме възпитани, когато по-възрастен говори, дори да не сме съгласни да отстъпим. Разбира се, че ако има нещо драстично в поведението този по-възрастен човек или смисъла на случващото се значението на дискурса се променя и отпада правилото за възраст. Това е норматива, за който говоря. Той тръгва от предпоставки, които могат да бъдат отменяни само при повишаване на залога. Без тази градация се отменя концепцията за възпитание. И тя твърде често дори на пръв поглед изглежда отменена.
Странно изглежда да тръгнеш от Фюрелизата и да стигнеш до фундамента на разума, но обърнете внимание, че все по-често се говори за нарушаване на когнитивния капацитет, за когнитивен дисонанс и за инфантилизиране. Тези неща звучат страховледеняващо и се предлагат в пакет с една ярка, незаобиколяема концепция, че "нищо не е такова каквото са ни казвали". Непрекъснатото повтаряне, че историята е пренаписана и всичко, което ни е казано е свободно съчинение е централен удар по разбирането за взаимовръзка между явленията. Имам баща, той е имал баща, той също е имал баща, ама там един от тях не е както това, което. Буквално. Преди него какво? Не е ли имало друг баща? Ето по този начин изглеждат анализите за пренаписването. Там в миналото има един баща, който не е бил точно баща, ами предстои да разберем истината.

